С времето се научих, че няма нищо страшно в това да вършиш всичко сам. Няма нищо страшно в това да прекарваш по-голяма част от времето си сам. И няма нищо страшно в мисълта и в идеята, че всеки си има своя микровселена и през повечето време ти си някъде в периферията ѝ, ако не си успял да се превърнеш в слънцето ѝ. Научих се, че няма нищо нередно в това да се наслаждаваш на собствената си компания; да се чувстваш удобно в нея. Да приемаш усамотението си като свобода. Свободата да не се чувстваш зависим от чуждото присъствие. Свободата да не изпитваш неудобство, че отиваш сам на бар, на кино, на театър, на място, на което би искал да бъдеш, но ти липсва компания, защото всеки около теб изведнъж се е оказал зает с нещо – я с някоя нова любов, я с работа. Никой не е длъжен да те поставя като свой приоритет. Нито пък е длъжен да се грижи за теб. Единственият човек, който притежава подобно задължение, си ТИ. И ако още не си се научил да възприемаш себе си като задължение, като приоритет, като грижа и като любов – време е да го направиш. Време е да започнеш да се държиш със себе си като с човек, когото обичаш. И да се обичаш. Да спреш да се самообвиняваш за грешки, които далеч не бележат личността ти. Да спреш да храниш страховете си като им позволяваш да станат по-силни. Да спреш да бягаш от мечтите си, които така упорито се опитват да те догонят. Да спреш да се самобичуваш, да си намираш кусури, да търсиш несъвършенства и недостатъчности. Защото щом си любов – си достатъчност. И когато обичаш – обичаш въпреки недостатъците.  Нали тъкмо така би обичал някого другиго? А себе си можеш ли да обичаш така?   Можеш ли? Направи го!!!   Ая Бсесо/ Следполунощни бележки