Обичам те по вежда, по коса, 
препирам се за теб по коридори страшно бели, 
там се разиграват пръски светлина,
оспорвам те на всяко име 
и те изтръгвам нежно като белег,
в косите ти полагам пепелта от мълния 
и лентите, заспали във дъжда.
Не желая да имаш форма, да бъдеш точно
онова, което следва зад ръката ти,
тъй като водата, погледни водата и лъвовете,
когато се разтварят в захарта на баснята,
и жестовете, тази архитектура на нищото,
запалват лампичките си посред самата среща.
И всяко утре е дъска, върху която те измислям и рисувам,
готов да те изтрия, не си такава, 
нито с тази права коса, с тази усмивка.
Търся цялостта ти, ръба на чашата, 
където виното е и луна, и огледало,
търся онази линия, която кара някой мъж да затрепери
в галерията на музея.

Освен това - обичам те и има време, а е и студено.

Хулио Кортасар