Живял едно време човек, на който като му дошло времето и умрял. Огледал се и много се учудил. Тялото му лежало на леглото, а у него останала само една душа. Голичка, прозрачна и всичко се виждало като на длан. Разстроил се човека – без тяло станало някак си неприятно и неуютно. Всички мисли плавали в душата му като разноцветни рибки. Всичките му спомени лежали на дъното на душата му – взимай и разглеждай. Сред тези спомени имало красиви и хубави, такива, които ти е приятно да разгледаш. Но имало и такива, от които на самия човек да му стане страшно и противно. Опитал се да изхвърли от душата си лошите спомени, но не се получило. Тогава той се постарал да сложи отгоре по-симпатичните спомени. И тръгнал по определената му пътека. Бог само погледнал човека и нищо не казал. Човекът решил, че Бог в бързината не е забелязал другите му спомени, зарадвал се и се отправил в рая, тъй като Бог не затворил вратите на рая пред него. Минало време, трудно може да се каже колко, тъй като там, където попаднал човека, времето вървяло не както на Земята. И човекът се върнал назад, към Бога.
- Защо се върна? – попитал го Бог – аз не ти затворих вратите на рая.
- Господи, не ми е добре в твоя Рай. – казал човека. – Страхувам се да направя и крачка – малко е хубавото в моята душа и не може да се прикрият глупостите, които съм вършил. Страхувам се, че всички виждат колко съм лош.
- А какво искаш? – попитал Бог, доколкото той е творец на времето и има от него достатъчно, за да отговори на всеки.
- Ти си могъщ и милосърден, - казал човека. - Ти видя каква е душата ми, но не ме спря, когато се опитвах да скрия греховете си. Съжали ме, прибери от душата ми всичко лошо.
- Аз очаквах съвсем друга молба, - отговорил Бог. – Но ще направя това, което искаш.
И Бог взел от душата му всичко, от което се срамувал човека. Премахнал от паметта му предателствата и измените, страхливостта и подлостите, лъжите и клеветите, алчността и мързела. Но забравил за ненавистта, човекът забравил и за любовта, забравил за своите падения, забравил и за своите полети. Душата стояла пред Бога празна – много по-празна от мига, когато човекът се появил на света. Но Бог бил милосърден и върнал всичко обратно в душата. И тогава човекът отново попитал:
- Какво да правя, Господи? Ако доброто и злото в мен са така преплетени, къде да ходя? В Ада ли?
- Върни се в рая, - отговорил Творецът, - аз не съм създавал нищо друго освен рая, а Ада ти го носиш в себе си.
И човекът се върнал в рая, но минало време и той отново застанал пред Бога.
- Господи! – казал човека. – Не ми е добре в твоя Рай. Ти си могъщ и милосърден. Съжали ме и ми прости греховете.
- Аз очаквах съвсем друга молба, - отговорил Бог. – Но ще направя така, както искаш.
И Бог простил всичко, което човекът е извършил. И човекът се върнал в рая. Но минало време и той отново се върнал и застанал пред Бога.
- Какво искаш сега? – попитал Бог.
- Господи! – казал човекът. – Не ми е добре в твоя Рай. Ти си всемогъщ и милосърден и ми прости. Но аз сам не мога да си простя. Помогни ми!
- Очаквах такава молба, - отговорил Бог – но това е камъкът, който не мога да помръдна...

ТОЧНО КАЗАНО! ПОЗДРАВИ

ХАРЕСВА МИ ТАКАВА Е ДУШАТА- НЕСПОКОЙНА! ПОЗДРАВИ!