Умори се Старата година. Прегъна опарените си нозе и се прекръсти. Узнала бе как се ходи по нестинарската жарава на дните. Имаше куража и вярата. А който ги има през въглените вижда път и тръгва напред. Другите гледат искрите отстрани и мълчат с възхищение. Мълчеше Старата, трескаво мислеше. Усещаше, че и остават броени часове живот и заплака. Едва тогава до нея се доближи красиво момиче. - Коя си ти?-попита Старата. - Тая, дето ще продължи пътя ти- отвърна девицата. - Дързост имаш като за двамина. И хубост имаш, ама мъдрост имаш ли обущата ми да носиш? - Имам, имам... - Е, като имаш речи ми кое е най-голямото! _ Туй е лесно - глупостта човешка!  - Грешно думаш. Най- голяма е надеждата!  Че от просеник до планина расте. А кое е най- далечното? -  Спомените, дето пазим. И мечтите, що искаме да сбъднем. - Яяяя знаела си - възкликна Старата-  Ала - не знайш кое седи най-високо. - И туй знам - първенец Мусала. От него смелостта се види. - Много имаш да учиш, многооо... Най- високо любовта седи. От нея по- важна няма. Затуй лично място и е отредено. Ама спокойно!  Ще се научиш. Скоро Васили ще ти отвори портата на времето.  Светец Йоан ще те кръсти в ледените води, а Иванчо с бяла риза ще те дарува. Дълъг път те чака. От Черно море до Дунав, през Сакар и Странджа, та до долината на розите. Предопределена си земята на българите да пазиш! - А с теб що ще се случи?  - Моят път свършва на хълма, в Борово.Параклис има там. А в него вощеница гори за България. Там ще ида, последната си сила на свещта ще дам - да гори дълго. Пък ти бъди твърда,нищо че си млада!  Мъдра бъди и честита! - издума  старицата, целуна челото на момичето и пое към Родопа.    Из " България навеки", Ивелина Радионова