Думата има "тяло" и "душа". Тялото й е изградено от видимите знаци (например буквите), а душата представлява смисъла, към който знаците ни насочват. Човекът се е възползвал от свободата си и е създал много и различни тела за своите смисли.
Езикът може да бъде въплатен в звуци, поредици от букви, графични знаци ( египетски йероглифи и пиктограми), условни кодове или жестикулациите на хората с увреден слух. Едва, след като сме се докоснали до тялото на думата, можем да разберем нейната душевност и смисъл. Но душата ( значението ) не се помещава в самото тяло на думата, а е в същност външния обект, към който материалният знак ни отпраща. Почти всичко съществуващо е назовано. Чрез езика описваме неизброимите неща. Безкрайното творческо въображение може да сътвори метафорична връзка между всеки две думи и износени метафори, могат да бъдат измислени нови, странни и дори  безсмислени. Например "набразден глас", "гласовита бразда".
Учени са изчислили, че да се изговорят едно след друго всички възможни уникални изречения са необходими поне 10 трилиона години.
Светът на възрастните не е хаотичен, а е разумно подреден. В този ред участва и езикът. Структурата на езика откликва на структората на реалността. 
В последно време ми е все по-трудно да чета някои писания - хаотично объркани, образно накъсани, уникални по бездарие, лекомислени, натруфени и т.н.
Затова позволете да напиша една хубава българска приказка за лошата дума.
Според вечните приказки, най-голямата обида е лошата дума, тази, която не можем да забравим никога.

                        

Един дървар като сякъл дърва в гората, дочул в храстите 
някакво шумолене. Надникнал и видял, че в храстите се е 
заплело едно малко мече и жално скимти.
Дърварят разсякъл клонаците, отворил път, мечето се измъкнало и затичало към дома си. Майката мечка научила за стореното добро, отишла при човека и му казала: -    Добри човече, ти направи голяма добрина на мен и на мечето ми. 
Хайде да се сприятелим! -     Добре, съгласен съм, няма нищо по-ценно от приятелството. Тогава мечката се спуснала, прегърнала човека и го целунала. Като го пуснала, човекът се изтрил с опакото на ръката и измърморил: -    Ама, че лошо миришат устните на мечките! Мечката чула тия думи, заболяло я много и рекла на човека: -   Вземи брадвата и ме удари с нея по гърба! Ако не го направиш, 
ще те изям! Дърварят се помаял, помаял, вдигнал брадвата си, ударил мечката по гърба и й отворил рана. 
Завила тя от болка и избягала към гората. 
Дълго време дърварят не я срещал. Минали няколко години и ето, че един ден те се срещнали в гората. -   Как си, Мецо? Жива ли си, здрава ли си? -   Намери раната, дето ми направи с брадвата на гърба. Навела се мечката, поровил дърварят в козината и не намерил рана.       -  Да, раната вече зарасна и аз я забравих, но лошите думи, 
че ми миришела устата, не съм забравила. И никога няма да ги забравя.            

я бях позабравил. Наистина в думите се крият толкова неща, често едни същи, произнесени по различен начин, могат да раняват и облегчават.
Благодаря!