Стоеше сама. На малката гара, в този късен следобеден час, нямаше никой. Кантонерът дремеше в малката си кабинка. Влакове тук рядко спираха. Бързите профучаваха и плашеха гълъбите, накацали на покрива.

Есента си отиваше бавно. Листата вече не бяха ослепително жълти и шарени, а с цвят на старо изровено злато. Из въздуха се носеше мирис на настъпваща зима.

Колко бързо се сменят сезоните. Докато се озърнеш и листата на дърветата се променили. Падат като сълзите, които дори не усещаме понякога. Ей така, просто падат, по техните си неумолими закони. Защо ли трябва да се търси логика в обикновените, нелогични неща?

Не мислеше за нищо, не чакаше никой, наслаждаваше се на последните лъчи на слънцето, които проникваха между клоните на дърветата. Чуваше нежната мелодия на вятъра и чувстваше погалването му по лицето си. Привечер слънчевите лъчи стават червеникави и като си затвориш очите, усещаш топлинката върху клепачите като пламък от горяща камина или играта на пламъка на свещта.

Колко е хубаво!

Няма бързане, суета, надпревара с времето. Тихо, уютно, спокойно…
Котенце малко погали крака й. Миличкото, търсеше топлинка. Малка мъркаща топчица, самотна душица. Кантонерът се грижеше за него. По разписание чакаше влак. Излезе навън, примерен, с униформа и палка.

Свирката му я измъкна от унеса. Идваше влак, пътнически, стар, като тези, дето спират на всяка гара и нямат нищо общо с влаковете стрели.

Слязоха хора, някои с багаж, майка с детенце, старец, едва ходещ.Тръгнаха нанякъде.
Преди да се чуе последният звън, слезе човек.

Видя силуета и слънчевите лъчи отстрани като ореол. Не виждаше лицето му, но и се стори страшно познат. Походката, начина, по който наклони главата си напред.
Какво странно усещане - мека тревожност, полъх на море, шум от раковина, поставена близо до ухото!…

Приближаваше, безмълвно подаде ръка, аз съм, много закъснях, извинявай, не исках, но времето беше насреща, трябваше куп неща да свърша…
Няма нищо, аз умея да чакам, прегърни ме, студено ми е…

Познатата мелодия на телефона я събуди за работа.
Беше сън.

27.11.07 год.