Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.07.2008 07:45 - Аквариум
Автор: feq Категория: Забавление   
Прочетен: 2443 Коментари: 3 Гласове:
1

Последна промяна: 24.07.2008 15:56

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
В тъмното почти не се виждаше, но нямаше как да сбърка – това си беше аквариум, може би вече счупен, а може би просто станал непотребен, след като рибките в него са измрели – било, защото е нямало кой да се грижи за тях, било поради възрастта им или по други причини. Помисли с полуусмивка - полуукор, насочени към самата нея, че ето – някой е имал смелостта да го направи, а тя, колко време вече само се кани и все не може да се накани, беше почти решила, даже търсеше на кого да подари двете златни рибки. Те й бяха милички, затова искаше да ги подари на човек, който не само ще се грижи за тях, но и ще се отнася към тях с много любов. Можеше да намери такъв човек, но все се бавеше, нещо нехарактерно за нея, тя, която вземаше категорични решения и триеше без жал всичко, което не й беше нужно, с лекота изтриваше дори спомени, изхвърляше материални знаци за отминали връзки и приятелства. Затова и искаше да изхвърли аквариума, не да го подари, а да го изхвърли, даже си представяше как ще го счупи или, ако не успее, все пак тя беше слаба жена, а аквариумите имат дебели и здрави стени, ще го сложи в контейнера за смет и ще гледа как работниците ще го изсипят във всепоглъщащата паст на сметосъбиращата машина. Аквариумът й напомняше за връзката в живота й, която й беше донесла най-голямо разочарование, разочарование от себе си най-вече, че се бе поддала на инерция някаква, на мимолетен каприз или кой знае какво се бе случило, че я започна, и че я продължи и че дори не успя тя самата да я прекъсне. А така се случи, че дори разпадането на тази връзка, която и без това трябваше да се разпадне, й донесе неудовлетворение, а не облекчение. Мислеше се за силен човек, а в този случай това й усещане бе уязвено. Понякога даже и не можеше да си обясни как и защо започна всичко, защо продължи толкова дълго, въпреки че тя чувстваше понякога дори омерзение към себе си. Запозна ги нейна приятелка по време на една командировка, той не й направи никакво впечатление освен може би с перфектното си облекло и абсолютната уреденост, която излъчваше с всеки свой жест, но когато след седмица със също така перфектната си кола спря пред дома й, не се изненада. Приятелката й й беше казала, че се заинтересувал от нея, тя му дала телефона й и той й се обади. Когато й се обади, й каза, че я кани на вечеря и че точно в 19 /не седем вечерта, а деветнадесет – така го и произнесе/ - ще я чака пред входа /и адреса й беше му дала приятелката й/.  В седем вечерта в ранната есен е още светло и тя отново забеляза перфектното му облекло без никаква гънчица дори, после видя, че и колата му е като нова, лъскава, дори прашинка като че ли нямаше по нея, а бе пътувал два часа, за да дойде, беше се обадил в ранния следобед, а след нейното съгласие бе тръгнал от своя град. Вечеряха в най-скъпия ресторант, тя не бе влизала там преди тази вечер, но успя да потисне притеснението си, изпиха бутилка вино, поръчано с надменния жест на познавач, после я изпрати, а когато й казваше “Лека нощ”, целуна ръката й. По-нататък нещата продължиха съвсем естествено, в края на седмицата той идваше винаги абсолютно точно в уречения час, колата му винаги блестеше като току-що излъскана, облеклото му – есенно, зимно, пролетно – без значение в кой от сезоните – беше винаги без нито една гънчица; водеше я в скъпи хотели по-близо или по-далеч, вечеряха, прибираха се в хотелската стая, тя отначало се притесняваше от непривичния за нея лукс, после някак свикна; така преминаваше и нощта, сутрин ставаха късно и това беше всичко. Сега, след толкова време, тя не можеше да си спомни за какво са си говорили, нямаше никакъв, никакъв спомен за едничък поне разговор, помнеше само усещането, че всичко е както трябва, но какво са си казвали, някак се губеше. Изплуваха откъслечни фрази, жестове, но цялостен разговор просто не можеше да си спомни; не си спомняше даже дали са си казвали, че се обичат, сигурно са си казвали. Няма как да не са си казвали поне в онзи пръв петък, в който след вечерята я поведе към леглото. Дори и в този му жест всичко беше както трябва, нямаше никаква гънчица, нищо поне мъничко несъразмерно или непремерено добре, никаква неочакваност, дори изненада нямаше, и двамата бяха на възраст, в която естественият завършек на вечерите бе този. Така продължи доста време, повече от две години, много време са две години, но през тези две години не се случи нищо неочаквано, нищо искрящо, нищо, което да остави след себе си болчица някаква или поне сълзица от раздялата чак до следващия петък... Просто всичко си вървеше както трябва и тя даже пропусна мига, в който у нея се всели странното усещане, че тялото се насища с тези краеседмични общувания, но душата –не. Това усещане се превърна в мисъл, в убеденост, в болка – и накрая – в решение за край, животът минаваше покрай нея, през тези две години нищо, нищичко не й се беше случвало, нищо различно, преди или телефонът иззвъняваше неочаквано в някой странен час от денонощието, или нещо в службата, или някое бездомно куче би я придружило, когато отива или се връща отнякъде. А през тези две години – нищо такова, понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък вечер, нощуване в скъпия хотел, в съботния следобед – обратно у дома, неделя... Още от самото начало бе поставила условието неделята да си е само нейна, не знаеше защо го направи, може би някакъв необясним импулс за странно кокетничене бе причината, но този й жест се оказа най-хубавото през всичките тези две години. Но и в неделя телефонът не звънеше, не се срещаше с никого, а и бездомните кучета като че се изпокриваха. А и на рождения й ден /първият от началото на връзката им / се случи в петък, тя много искаше да отиде на симфоничен концерт, да изживее нещо тържествено и различно, но не искаше да бъде с него на симфоничния концерт и не сподели, че има рожден ден, той така и не разбра тогава, че тя има рожден ден. Тя много обичаше рождените си дни, винаги ги посрещаше с мисълта, с очакването, че нещо ново и хубаво ще започне още от утрe…/ не се случи нищо различно, този петък беше като всички петъци досега. Следващият рожден ден обаче беше през седмицата, той нямаше как да дойде /поне така й каза, макар че, ако искаше, би дошъл – два часа път не са кой знае колко, но това би разрушило житейската му уреденост.../ И в петъка след него й подари този аквариум, който сега тя искаше да махне, но все не можеше да се накани. Аквариумът беше голям, напълно обзаведен с разни техники, дори и специална вода донесоха момчетата от магазина, те го и монтираха, обясниха й как се действа с разните там допълнения и бутончета, как и кога трябва да се сменя водата и всичко друго. И две златни рибки донесоха, пуснаха ги от специалния съд за транспортиране, рибките се защуряха отначало, но после се успокоиха, всичко беше наред, точно навреме, защото наближаваше седем вечерта, отново седнаха в колата му и тръгнаха нанякъде. Нито той, нито тя си бяха помислили, че той може да остава при нея, вместо да ходят надалеч, по хотели. У дома би било по-уютно, тя живее сама. Той може да остава цяла нощ и за по-дълго и даже завинаги... Тя искаше някой да остане завинаги при нея, защо се случваше така, че все оставаше сама, по-рано не се и замисляше, по-рано беше по-млада, по-младите не разбират колко е жестоко времето. Тя не се колебаеше да изтрива без жал от себе си и от спомените си даже и по-дълготрайни, и по-мимолетни връзки, когато радостта от общуването се превърнеше в рутина. Впрочем, те не бяха много тези връзки, а и това, което все пак остана от някои, бе съвсем мъничко – едно изсъхнало стръкче люляк, едно камъче... Този аквариум обаче й тежеше, не искаше да го пази, макар че златните рибки й бяха много мили. Тя понякога си говореше с тях, а те сякаш я разбираха – усещаше някак, че се опитват и да й отговорят, проблясваха с очичките си, помръдваха с воалестите си опашки и даже се доближаваха съвсем до стъклото, за да не чуе някой друг някоя тяхна голяма тайна. Разбра каква е същността на връзката им в една неделна утрин – течеше някаква сапунена серия по телевизията, двама – съпруг и съпруга – се караха театрално, тя не обичаше такива сериали, просто телевизорът бе пуснат , той така си работеше по цял ден, докато тя правеше нещо из къщи; дочу обаче реплика, която я впечатли – “Ти не живееш с мен, а със себе си”; впечатли я тая реплика. Наистина той - този, който идваше всеки петък, живееше не с нея, а със себе си, тя просто запълваше една рубрика в точно разчертания му живот, нищо повече. Беше го разбрала, беше разбрала, че нещо във връзката им е прекалено както трябва, душата й тъгуваше, нямаше кой да погали душата й, тялото се насищаше от ласки, но душата й оставаше тъжна. Дори и когато се любеха, не бяха заедно, а всеки със себе си, нямаше го нещото истинско. Тогава реши в този петък, който нямаше как да не дойде, да не отиде никъде с него, но телефонът я изпревари, иззвъня неочаквано през седмицата и познатият равен глас отсреща й каза, че отива на работа в чужбина, ако иска и когато си оформи документите, ще бъде добре дошла, ще й прати адрес, ще й съдейства даже да си оформи по-бързо документите, само да му се обади предварително. Точно така й каза, когато поискаш, обади се и ще те приема, тя и не очакваше друго и знаеше, че това, което най-много би искала да чуе – "Ела с мен" или даже "Оставам при теб"... Нямаше да го чуе от този човек, защото вече бе чула репликата от сапунения сериал и всичко й бе ясно. Затвори спокойно телефона, усмихна се на рибките, денят си отиваше, беше късен следобед. Почувства се някак ограбена, беше си намислила даже какво ще му каже, как ще инсценира повод за раздяла, за да мине всичко както трябва, усмихна се отново, този път с насмешка към себе си, на неосъществения си сценарий, облече се и излезе. Нямаше намерение да излиза, но някак й се прииска да заживее в свободата си. Поразходи се, разгледа някои витрини, афиши, после се постъмни, върна се, поговори си с рибките, поизплези им се даже, а те засвяткаха с очички и размятаха воалестите си опашки. Не мислеше и за следващия петък. Той /петъкът/ дойде и следващите петъци идваха и си отиваха, нищо особено не се случваше... От това, че не се случваше нищо особено, разбра, че вече не е толкова млада, защото преди цялата тая история я телефонът иззвъняваше, я някой внезапен случаен поглед я изпълваше със странни чувства, по-рано се изненадваше и на цъфтящите дръвчета и цветя, и на падащите есенни листа, и на първия сняг, и дори на още по-обикновени неща. Вече се изненадваше все по-малко, а случващото се и то ставаше все по-малко и по-малко и почти изчезваше, животът си течеше някак спокойно и равно, а уредеността я преследваше с тягостното усещане и с неприятния спомен за дрехи без никаква гънчица и кола без прашинка по нея... Понякога само ходеше на симфонични концерти, те бяха рядкост в градчето, тя ги чакаше с нетърпение и после дълго музиката отекваше в душата й. Сега се връщаше от концерт, но изхвърленият аквариум я накара да промени пътя си, за да го заобиколи, музиката отекваше в душата й, някакъв звън я прекъсна, стори й се, че телефонът от дома й звъни. Забърза се, пак чу звъна му, той беше, нейният телефон, после звънът спря и не се повтори повече. Може би, ако не беше заобиколила този изхвърлен аквариум, щеше да успее да вдигне слушалката, помисли си го, докато отключваше вратата. Влезе, светна, рибките се защураха радостно, ако можеха да говорят, щяха да й кажат, че телефонът бе звънял толкова много пъти, докато я нямаше, но те не можеха да говорят, само я поглеждаха с очички и някак радостно махаха с воалестите си опашки. Тя ги погледна изморено, дори не им се изплези, беше късно, спеше й се. Не знаеше, че телефонът ще иззвъни в най-неподходящото време, малко след полунощ, ще звъни дълго и настоятелно, тя ще се събуди, ще вдигне слушалката и един глас отсреща ще й каже : 
"Ти си! Толкова те търсих..."

image

P.S.Този разказ е на човек, който държи да остане анонимен. Днес той има Рожден Ден.
Жив и здрав бъди! Другото го знаеш... 


Тагове:   аквариум,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. krotalka - Тъга и безнадежност.
24.07.2008 09:13
Все едно песъчинки се изсипват между пръстите, Така и живота изтича в еднообразието на една връзка. Неизказани думи. Неосъществени желания. Защо става така?
цитирай
2. анонимен - Честит Рожден Ден !
24.07.2008 09:14
Твоя "анонимен приятел" да е жив и здрав !
:)))
цитирай
3. feq - И аз се питам...ЗАЩО?
24.07.2008 09:26
Животът ни е толкова кратък, Кроталка!
Живеем в безвремие.
Очакваме неслучващото се.
Сънуваме, мечтаем, тъгуваме...
Пропускаме ДНЕС и СЕГА...
Докога ли...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: feq
Категория: Други
Прочетен: 9493482
Постинги: 1410
Коментари: 8408
Гласове: 27050
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031