Всяка прилика в тази история с лица и събития е просто случайна.
Животът ни се състои от повторения и сходства. 
Това е една художествена измислица на авторката... или поне в даденият момент трябва да бъде такава...          
Хубав е светът, когато си на двадесет години! Историята им започна с флирт. 
За него - ежедневие, за нея - емоция.Той - млад фоторепортер в областния вестник, тя - учителка по разпределение в далечно село. Училището празнуваше своя 75 - годишен юбилей, отразен достойно във вестника със снимки. 
Закачки, усмивки, пътуване заедно, пълнолуние, вечер в градския парк, целувки , комплименти, споделяне и едно много топло чувство, за нея непознато. И може би, всички тук очакват happy end... Но,... той беше женен. И тя реши - до тук! Нямаше право да навлиза в чужда територия, е поне така бе възпитана. Омъжи се за свой колега в град до морето. Накрая осъзна, че морето обича повече от него... Изминаха много години на самота - цяла вечност. И само в дългите безсънни нощи на пълнолуние чувстваше далечния зов на сърцето. Отново се завърна в родния си град, започна работа в същото учреждение, където той се бе преместил (без да подозира, че ще го срещне отново). В един студен зимен ден, случайността отново ги събра.
Ах, тази необходима случайност! И нахлуха старите спомени: - Как ме позна? Толкова съм се променила. - Носих те в сърцето си! Променяхме се заедно.   Дълги разговори, експлозия от чувства… Беше любов, безкористна, истинска любов! Той нарисува най-хубавите си картини, тя започна да пише стихове. И пак може би, всички очакват щастливия край,... но не! Отново бариерата, която никога не можаха да преминат през годините. Всеки сам нараняваше себе си, с нерешителност, чувство за дълг към семейството... Така остана тази недовършена история...
с много мигове не изживени, думи не казани, чувства завързани здраво в кърпичка.

А времето,... бе спряло. За двамата...Така и не решиха... 
Като че ли напук, винаги се появяваха някакви неотложни дела: детето й, болната му майка от рак, строежа на новата къща, алергиите на жена му... Омръзна й да чака. Не можеше да приеме ролята на       любовница. Когато човек обича някого истински, иска всичко от него, или нищо! Поне за нея беше така. 

Беше любов, истинска любов!

Осъдена любов!

   *  *  *  Продължение… след много години... Веднъж бяха в ателието сами, той скочи взе китарата и засвири мелодията от филма „Осъдени души” на Митко Щерев. Остана изумена, не подозираше, че може да свири на китара. - И сега, какво ще правим с нас? - Не зная, ти трябва да решиш! - Чакай,... още малко. - Колко малко, време не остана? Никой не можа да вземе важното решение... за двамата.

А времето бе отлетяло... безвъзвратно...  Беше ясно, че приказките в реалния свят не винаги завършват щастливо: "...и заживели заедно щастливи, три дни яли, пили и се веселили"... 

  
Ирма - снимка  Иван Иванов  
 
Песента "Осъдени души" на Митко Щерев от едноименния филм, изпълнена от Лили Иванова:
   
https://www.youtube.com/watch?v=OtquOJcOeIw&list=RDOtquOJcOeIw#t=4             

Фе, моя любим разказ е "ДАМАТА С КУЧЕТО"от ЧЕХОВ
Сякаш видях същото и в тази история За кармичните връзки в живота, за хората без който не можем в живота си
Фе, когато в мислите ти той постоянно присъства ,значи че те обича. Така казва един от най-великите мъдреци, българина - Петър Дънов и аз му вярвам Другото няма значение и няма да има самота, няма...
Защото ти може деноношно да си с някой, но много да си далеч от него.
С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

Има, има невъзможност...
В желанието си да не нараним другите, ние себе си нараняваме...и боли...ужасно боли, защото
хората, които се обичат трябва да са заедно.
Така разделени страдат...много, много страдат...
И са превърнали живота си в страдание...за себе си...