Не мога да отдъхна даже и не искам
отвътре нещо като лавата кипи.
Дочувам ехото - далечно или близко,
в зениците ми пак цъфтят липи.

И смесват се от хиляди посоки
усмивки, нощни влакове и плач,
сирени, болки, хвърчила високи,
тайфуни, коловози, ален здрач.

Стоя в средата с диригентска палка,
или превил от тежест рамене.
Поемам в паузата дъх за малко,
на кръст разпъван между ДА и НЕ.

Не усвоих изкуството да чакам
друг в огъня да стъпи вместо мен.
Бих предпочел да съм искра във мрака,
но не и залез на зачеркнат ден...

Иван Маринов 

за подбора от прекрасната ни българска любовна поезия!