Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.04.2021 21:10 - Къде е Бог в свят с коронавирус? (2 част)
Автор: nbrakalova Категория: Лични дневници   
Прочетен: 465 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 12.04.2021 21:11

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Автор: Джон К. Ленокс
Преводач: Юлиана Ненова, 2020

Джон Ленокс е професор по математика и философия на науката в Оксфорд. Роден е и израства в Северна Ирландия. Получава първата си докторска степен от Университета в Кеймбридж през 1970 г. в областта на теория на групите. Има над 70 публикации в рецензируеми математически списания и две монографии. Джон Ленокс говори свободно немски, френски и руски и изнася множество лекции на теми, свързани с наука, религия и етика. Защитава християнския светоглед в няколко публични дебата срещу публични застъпници на атеизма като Кристофър Хичинс и Ричард Доукинс. (Бел.м. Н.Б.)
(1 ч. https://nbrakalova.blog.bg/lichni-dnevnici/2021/04/01/kyde-e-bog-v-sviat-s-koronavirus-1-chast.1755763 )

* * *

4. КАК МОЖЕ ДА ИМА КОРОНАВИРУС, АКО ИМА ЛЮБЯЩ БОГ?

За да се справим с този въпрос (което ще ни отнеме следващите две глави) ще размислим за три неща: първо, естеството на вирусите като цяло; второ, човешкото естество; и трето, какво казва Библията по въпроса защо нещата са такива, каквито са.

ЕСТЕСТВОТО НА ВИРУСИТЕ

За разбирането му ще ни помогнат извадки от една публикация на Световния икономически форум, писана от Питър Полард, доцент в австралийския институт Ривърс в университета Грифитс. Полард казва:

„Думата «вирус» всява ужас в сърцата на повечето хора. Тя събужда образи на грип, СПИН, жълта треска или ебола. Разбира се, всички се безпокоим за тези вируси — те носят болести и понякога мъчително болезнена смърт.

Но вирусите, които объркват функционирането на човешкия организъм, са 21 типа, което е нищожна част от стоте милиона типа вируси, съществуващи на земята. Повечето вируси дори са жизненоважни за нашето съществуване …

Самият брой на тези «добри» вируси е изумителен. Концентрацията им в един естествен водоем често е над 100 милиона за милилитър — това е повече от четири пъти колкото населението на Австралия, свито в ј чаена лъжичка вода … Вирусите не са живи организми. Те са само късчета генетичен материал (ДНК или РНК) обвити в белтък, които се държат като паразити. Те се прикрепят към прицелната клетка (гостоприемник), инжектират в нея генетичния материал и се възпроизвеждат, като използват метаболитните механизми на клетката … После новите вируси излизат от клетката — тя експлодира и при разпадането си освобождава стотици вируси …

Комбинацията от висок бактериален растеж и вирусна инфекция поддържа действието на екосистемите … Така вирусите са съществена част от кръговрата на неорганичните хранителни вещества. Макар да са миниатюрни и да изглеждат незначителни, вирусите всъщност играят важна глобална роля в рециклирането на вещества чрез хранителните вериги. Ние едва започваме да оценяваме степента на тяхното положително влияние за нашето собствено оцеляване.

Едно е сигурно, вирусите са нашите най-малки невъзпети герои.“
[weforum.org/agenda/2015/11/are-viruses-actually-vital-for-ourexistence (посетена на 20. март 2020)]

По подобен начин говори и Мерилин Русинк, еколог и вирусолог от държавния университет на Пенсилвания в статията си „Вирусите заслужават по-добра репутация“. Тя казва, че вирусите са съществени за живота и че най-много 1% (твърде висока преценка) от тях са патогенни, т. е. вредни за своя гостоприемник.

Положението със земетресенията се оказва много подобно. В своята книга „Рядката земя“ геологът Питър Уорд и астрономът Доналд Браунлий, и двамата от университета Уошингтън, са озаглавили една глава „Изненадващата важност на тектониката на плочите“.[1] В нея те развиват тезата, че ако тектонските плочи спрат да се движат, животът на Земята ще изчезне. За това има множество причини. Тектониката е съществена за формирането на континентите и поддържането на равновесието между сушата (планините) и моретата. Тя също функционира като глобален термостат, като рециклира химични вещества, съществени за поддържането на еднакво равновесно ниво на въглеродния двуокис.

Освен това Уорд и Браунлий считат, че тектониката на плочите поддържа магнитното поле на Земята, а то я защитава от космическото лъчение, което би било смъртоносно. Заключението им е следното: „Възможно е тектониката на плочите да е основно изискване за наличието на живот на една планета и да е необходимо за постоянното снабдяване на един свят с вода.“

И така, изглежда, че и вирусите, и земетресенията са съществени за живота. Ако съществува Бог Творец, той по дефиниция е отговорен за тяхното съществуване.

Но защо изобщо трябва да съществуват? Несъмнено не е достатъчно да се каже — както някои биха казали, — че пандемията от коронавирус е просто биологично явление, а биологията си действа така. Все пак трябва да има нещо повече?

След като науката ни показва, че повечето вируси са полезни и важни за живота, защо трябва да има смъртоносни патогени? Ключовият въпрос за теистите е не е ли могъл Бог да направи един свят без патогенни вируси?

Това ни отвежда към цяла категория подобни въпроси. Не е ли могъл Бог да създаде електричество, което не е опасно, или огън, който не изгаря? Не е ли могъл Бог да направи живата природа без хищничество? Не е ли могъл Бог да направи живот, който никога да не се обърква, и вируси, които винаги да са полезни? Не е ли могъл Бог да направи същества, които никога да не правят нищо зло? (Все пак, въпреки че коронавирусът е опасен, за тази година той няма да убие толкова хора, колкото ще бъдат убити от други хора.)


ЧОВЕШКОТО ЕСТЕСТВО

Последният от тези въпроси може би има по-ясен отговор от другите. Отговорът несъмнено е да. Всъщност Бог действително е направил същества, които никога не вършат морално зло. Например животните не са морални същества. Ако един лъв разкъса пазача в зоопарка, няма да го съдят за убийство. Той не носи морална отговорност.

Бог би могъл да направи свят от роботи, които автоматично изпълняват заложената им програма. Но в този свят нямаше да има човешки същества. Хората, на които им се иска да живеят в свят, в който не може да има зло, всъщност желаят самите те да не съществуват. Причината е, че един от най-скъпоценните дарове, които Бог ни е дал, е дарът на свободната воля. Ние можем да кажем да или не, а тази възможност ни разкрива прекрасни неща — любов, доверие и истински взаимоотношения с Бога и помежду ни. Обаче тъкмо тази прекрасна и добра способност ни прави и способни да вършим зло, въпреки че не ни дава позволението за това.

Това е важен момент, който богословите дефинират, като правят разлика между Божията позволителна воля, т. е. факта, че Бог е създал вселена, в която злото е възможно, и Божията директивна воля, т. е. нещата, които Бог активно извършва. В Новия Завет ясно се казва, че Бог никога не е автор на злото. То е възможно в света, който Той е създал, но не е Неговото намерение за света, който е създал.[2]

Това означава, че човешките същества имат определена степен на независимост, която позволява на нещата да се объркват. Ричард Доукинс мисли, както мислеше и покойният учен Стивън Хокинг, че ние живеем в детерминистична вселена. Това не е така.[3] Бог е дал на хората избор, но същевременно Той остава всемогъщ. Библията ясно заявява и двете неща. Християните имат различни мнения как точно „функционира“ това, и тук не е мястото да го разглеждаме подробно. Целта ни е просто да отбележим, че Бог не е изненадан от коронавируса. Той може да действа за добро дори при тези лоши обстоятелства и Неговите планове няма да бъдат осуетени, макар че в ситуации като настоящата криза за нас може да бъде много трудно да си представим това. Същевременно ние сме отговорни за собствения си отклик на кризата и отношението си един към друг, защото Той ни е дал тази свобода.

Ние живеем в свят, в който нещата се объркват, и в който хората са способни да изберат да вършат зло (или добро). Защо светът е такъв? Ето отговора на Библията.


ЗАЩО НЕЩАТА СА ТАКИВА, КАКВИТО СА

Помислете за това по следния начин. Когато Бог е създал човешките същества в Своето „много добро“ творение, Той им е дал чудесния дар на свободната воля, която ги прави морални същества. Затова е съществувала и възможността за морален провал при злоупотреба с тази свобода. И точно това се е случило. Това е картинно описано в третата глава на първата книга на Библията, „Битие“.

Битие 3 гл. казва, че непокорството на човека се е проявило поради фундаментално несъгласие с Бога за естеството на живота и реалната възможност за смърт. Бог изрично е предупредил първите хора, Адам и Ева, че ако ядат от плода на дървото за познаване на доброто и злото, което Той е забранил — с други думи, ако действат в отявлено непослушание спрямо Него — със сигурност ще умрат (Битие, гл. 2, ст. 17).

Не е необходимо да обсъждаме какъв е бил този плод, или да се чудим какви качества би трябвало да има, така че яденето от него да предизвиква познаване на добро и зло. Такова тълкуване би означавало да пропуснем основния смисъл на историята. Яденето от което и да било дърво — всъщност вършенето на каквото и да било, с какъвто и да било мотив — което е против волята и думата на нашия Творец и Владетеля на този свят, само по себе си е беззаконие. Това е разположение на духа, което противопоставя волята на творението на волята на Твореца, което измества настрани Твореца и поставя в центъра на всичко преследването на собствените егоистични интереси и разбиране за живота. Това принципно се нарича „грях“.

А грехът, както Бог е предупредил хората, автоматично води до смърт. Нито физическото удоволствие, нито естетическата наслада сами по себе си са нещо лошо, също както и преследването на мъдрост и знание. Но предположението, че тези неща са всичко в живота, предположението, че докато човек ги има, може да се наслаждава на пълнотата на живота, като е независим от Бога и пренебрегва или дори отхвърля Неговото слово — това е фундаментална и трагична заблуда. Бог не е просто източникът на всички добри неща, на които се наслаждаваме. Самият Той е върховното добро, което придава истински смисъл и значение на всичките по-малки добри дарове, които ни дава.

Това, което се е случило в трета глава на Битие, е че човешките същества са отхвърлили Бога и грехът е влязъл в света. Последствията са огромни. Дошла е смъртта — първо в духовния смисъл на разрив в отношенията между хората и Бога, и по-късно и в смисъла на физическа смърт.

Нещо повече, самата природа е била увредена от това събитие — и това веднага ни връща към нашата главна тема. В Битие ни се казва, че макар след своя бунт хората да са били принудени да напуснат Божието присъствие, те не са били отстранени от ролята си на управители на земята под Божията власт. Могли са да продължат своята работа да развиват потенциала на земята. Същевременно обаче „творението е било подчинено на преходността, не доброволно, а чрез Този, който го е подчинил“ (Послание към римляните, гл. 8, ст. 20).

В оригиналния текст гръцката дума за „преходност“ (mataiotēs) има значението на нещо, което е „напразно“, не е постигнало целта, за която е било направено. В този пасаж се казва, че творението е било подчинено на неефективност и безсилие, не по своя вина. Това се отнася за проклятието, което Бог е наложил на земята заради греха на Адам:

„Проклета да бъде земята поради теб; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си; тръни и бодили ще ти ражда.“ (Битие гл. 3, ст. 17–18)

Това означава, че разривът в отношенията между човека и неговия Създател е имал по-широки последствия, засягащи не само човешките същества. Един гребец, който отказва да спазва правилата за гребане, ще навреди не само на себе си, но и на останалите в лодката, а може да повреди и самата лодка. Подобно и отказът на човека да остане на мястото, определено за него — сътворен от Бога, за да познава Бога и да се наслаждава на творението съгласно правилата на неговия Конструктор — е довел дотам, че много доброто Божие творение е било опорочено и увредено.

Разбира се, няма съмнение, че през вековете е имало огромно развитие в усвояването на ресурсите на Земята. Но успехът никога не е бил пълен. За това свидетелстват множеството някога процъфтяващи, а сега загинали цивилизации от миналото. Отново и отново природата е разрушавала и възпирала човешкия прогрес с тръни и бодили, изнурителен труд, напасти, болести, епидемии, суши, глад, земетресения, вулкани и т. н. — за жалост, съчетани с опустошителното действие на себичността, алчността и моралната поквара.


РАЗДЕЛИТЕЛНАТА ЛИНИЯ МЕЖДУ ДОБРОТО И ЗЛОТО

Ние обаче не можем сериозно да обсъждаме проблема за злото и страданието в света като някакви външни наблюдатели на явление, съвсем отделно от самите нас.

Руският писател Александър Солженицин, преживял Сталиновите концлагери, пише:

„Де да беше всичко така просто! Ако просто някъде имаше някакви зли хора, които коварно вършат зли дела, и само беше нужно да ги отделим от останалите и да ги унищожим. Но разделителната линия между доброто и злото пресича сърцето на всеки човек. А кой е готов да унищожи част от собственото си сърце? През живота на всяко сърце тази линия променя мястото си; някога се притиска в едната посока от напиращо зло, а някога се отмества и създава достатъчно място, за да процъфти доброто. Един и същи човек, на различна възраст и при различни обстоятелства, е съвсем различно човешко същество. Но името му не се променя и на това име ние приписваме цялото, и доброто, и злото.“  [The Gulag Archipelago (Архипелагът Гулаг)(Collins, 1974), стр. 168]

Солженицин се осмелява да каже открито това, което всички ние интуитивно знаем — точно както и в творението, и в човечеството като цяло, има добро и зло, така има добро и зло във всеки един от нас. Ние също сме част от проблема.

Тук срещаме неочаквана подкрепа от философа атеист Джон Грей:

„Кардинална необходимост е да се промени преобладаващият възглед за човешките същества, който ги разглежда като добри в същността си и незаслужено натоварени с минала история на насилие и потисничество. Но тук се натъкваме на чвора на реализма и главната препънка, която той поставя пред преобладаващото мнение с твърдението си, че човешката природа има вродени дефекти.

Почти всички предмодерни мислители са приемали за даденост, че човешката природа е неизменна и опорочена, като в това и в някои други отношения са били близо до истината. Никоя политическа теория, която приема, че човешките импулси са естествено добродетелни, миролюбиви и разумни, не може да бъде достоверна.“  [Black Mass (Farrar, Straus, and Giroux, 2007), стр. 198]

Ето един атеист, който по същество подкрепя учението на Битие за ефекта от бунта на човешките същества срещу Бога — за реалността на греха в света.[4]

Щом веднъж схванем, че сме повредени, бихме могли по-реалистично да формулираме проблема за моралното зло по следния начин: „Аз мисля и върша зло. Следователно, ако има Бог, защо Той ме търпи?“


ЕДИН РАЗЛИЧЕН ВЪПРОС

Безспорно е очевидно, че и в човешката природа, и във физическата природа има тежки дефекти. Светът е пълен както с насилие и неморално човешко поведение, така и със земетресения, цунамита, рак и пандемия от коронавирус.

Е, бихме могли безкрайно да спорим какво би трябвало да направи или би могъл да направи, или може би ще направи един добър, любящ и всемогъщ Бог. Но опитът показва, че никой от нас не е оставал удовлетворен от изхода на една такава дискусия.

Причината е, че независимо какво си говорим, ние сме там, където сме, и светът е такъв, какъвто е. Винаги се сблъскваме със смесената картина на рухналата катедрала — с цялата красота на разцъфтяващото на слънцето цвете и цялата грозота на коронавируса, унищожаващ дихателната система на човека.

Като математик аз съм свикнал с факта, че след като безуспешно сме се опитвали, понякога с години, да разрешим някакъв въпрос, започваме да мислим, че е по-добре да се занимаем с друг въпрос.

А има друг въпрос, който можем да зададем. Ако приемем дадеността (всъщност нямаме друг избор), че живеем във вселена, в която явно съжителстват биологична красота и смъртоносни патогени, то имаме ли някакво свидетелство, че има Бог, на когото можем да се доверим за последствията, за живота и за бъдещето си?

Бележки

[1] Rare Earth (Springer, 2000) 
[2] Посланието на Яков, гл. 1 ст. 13 
[3] Този въпрос е разгледан подробно в моята книга Determined to Believe? (Lion Hudson, 2017). 
[4] За по-подробно разглеждане на въпроса виж моята книга Gunning for God (Lion Hudson, 2011), гл. 7 


5. СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ЛЮБОВ

За да се доверим на Бога, ние се нуждаем от убедително свидетелство, че Той е добър. Затова на този етап бих ви помолил да се вслушате в сърцевината на християнското учение — независимо дали го познавате, или то е ново за вас — и да се опитате да го разберете, преди да заключите, че вярата в Бога е несъвместима със съществуването на коронавируса и всички останали пандемии, болести и други недостатъци на естествения свят.

Християнството твърди, че човекът Иисус Христос е въплътеният Бог — Творецът, станал човек. В центъра на християнското послание е смъртта на Иисус Христос на един кръст в покрайнините на Ерусалим. Веднага възниква въпросът: ако Той е въплътеният Бог, какво прави на кръста? Е, най-малкото това означава, че Бог не е останал далеч от човешката болка и страдание, а лично ги е изпитал.

И така, християнинът не толкова е човек, който е разрешил проблема с болката, страданието и коронавируса, а човек, който е обикнал и се е доверил на един Бог, който сам е страдал.

Това обаче е само половината от историята. Ако това страдание е било краят на всичко, което Иисус е направил, ние никога нямаше да разберем за него. Това обаче не е бил краят. Съобщението, което е разбунило Ерусалим на онзи първи Великден, съобщението, което е преобърнало света в първи век, е било, че Иисус е победил смъртта — че е възкръснал от мъртвите и ще бъде окончателният Съдия на човечеството.

Трудно може да се надцени значението на това послание. То засяга една фундаментална трудност, с която атеистичният мироглед не може да се справи — проблема с окончателната справедливост. Както всички ние съзнаваме, неизброими милиони човешки същества през цялата история са страдали от ужасни несправедливости и след като са живели в мизерия, са умрели, без да видят никакво възмездие. Несъмнено така ще се случи и с някои от жертвите на коронавируса.

Тези хора не са получили справедливост в този живот. Съгласно атеизма смъртта е краят, и няма друг живот, в който справедливостта може да възтържествува. Ако няма окончателен Съдия, не може да има и окончателна справедливост.

Но възкресението провъзгласява, че справедливостта не е илюзия и че нашият копнеж за справедливост не е напразен. Насилниците, терористите и всички други зли хора от този свят един ден ще бъдат изправени на съд. Когато съм привеждал този аргумент на атеисти, те често са казвали, че ние трябва да се постараем да създадем справедливост на този свят. Разбира се, че съм съгласен с това — стремежът към справедливост е задължение за християнина. Но също така им посочвам, че това не помага особено за решаването на проблема с окончателната справедливост. Атеизмът по дефиниция не познава такава. Атеизмът е оскърбление за нашето морално съзнание.

За разлика от него, библейският възглед казва, че окончателната справедливост е съвсем реална. Бог е авторитетът, който стои зад моралния закон, и Той ще се погрижи да го защити. В крайна сметка ще има окончателен съд, при който ще се въздаде съвършена справедливост и ще се отдаде точно заслуженото за всяка неправда, извършена някога, от началото на света чак до края му. Правосъдието не е подигравка.

Когато християнският апостол Павел изнасял лекция пред философите от съвета на Ареопага в Атина, той заявил на аудиторията си, че Иисус е бил възкресен от мъртвите и е определен за Съдия на света. Този факт е гаранция за това, че в крайна сметка ще има окончателен отговор на най-дълбоките човешки въпроси.[1]

Човекът е склонен да копнее за справедливост, но също така е склонен и да реагира отрицателно на идеята за окончателен съд, защото това повдига въпроса за собственото му положение пред Бога. Не мога да вярвам в такъв Бог — казват някои, въпреки че негодуват против моралното зло и обвиняват Бога, че не се намесва! Това е проблемът с нашата естествена реакция спрямо идещия Божи съд — ние приветстваме Божията намеса, стига тя да засяга живота на другите, а не нашия.

Факт е, че ние сме склонни да виждаме злото у другите, а не у себе си. И така, когато мислим какво би трябвало да направи Бог, повечето от нас биха поддържали възгледа, че Той трябва да премахне злите хора около нас, но не и самите нас. Все пак, ние не сме чак толкова лоши.

Но Библията ни учи, че „всички съгрешиха и са лишени от Божията слава“.[2] Никой от нас не е спазвал постоянно дори и собствените си морални стандарти, да не говорим за Божиите. Десетте заповеди твърде ясно ни показват това.[3] Затова всички ние се нуждаем от решение на проблема за греха и вината, които — независимо дали съзнаваме това, или не — ни отделят от Бога.

Съгласно християнството това решение отново се намира в кръста и възкресението на Иисус. Тези събития не просто ни сочат път през проблема за злото и болката и решение на проблема за справедливостта. Те ни показват какво означава името „Иисус“ — „Той ще спаси народа Си от греховете му“ (Евангелие според Матей, гл. 1, ст. 21). Поради смъртта и възкресението на Иисус хората, които се покаят за (т. е. се отвърнат от) собственото си зло и собствения си принос към човешкото страдание и болка и се доверят на Иисус като свой Господ, получават прошка. Получават мир с личностния Бог, който е сътворил и поддържа вселената. Получават нов живот с нови сили и обещанието за един нов свят, в който вече няма да има страдание. В това отношение християнството не се конкурира с нито една друга религия или философия — по простата причина, че никой друг не ни предлага прошка и мир с Бога, които могат да се получат още в този живот и траят за цялата вечност.

И така, християнинът не е човек, който е разрешил проблема за страданието, а човек, който е обикнал и се е доверил на Бога, който е страдал за него.


ДВЕ КОРОНИ

Е, как това може да ни помогне да се справим с бедствията и пандемиите?

Коронавирусът се нарича така, защото външният му вид наподобява корона. Короната е символ на власт и авторитет. И несъмнено този вирус има огромна власт над нас, хората. Той е невидим с просто око, но само си помислете колко бързо успя да принуди милиони, дори милиарди хора да правят или да не правят толкова много неща.

Той брутално ни напомня за нашата уязвимост. Ние хората лесно забравяме, че сме смъртни. Коронавирусът е ярко свидетелство, че и нашето отношение към творението, и отношението на творението към нас е разстроено. Това не е случайност.

Но надеждата се крие в една друга корона — короната от тръни, положена на главата на Иисус при съдебния процес преди Неговата екзекуция.

Тази корона ни показва колко дълбок е разривът между творението и Твореца. Земята е Божие творение, не наше. Ние не сме нейните собственици, но ламтим да бъдем. Ние сме само настойници и наематели, и при това увредени. Мнозина от нас са разсипали собствения си живот и живота на околните си, а да не говорим какво сме причинили на нашата планета. За хората не може да има два рая — един в присъствието на Бога и един без Него. Коронавирусът много бързо унищожава илюзията, че можем да постигнем съвършенство на земята, и превръща нашата първоначална реакция на безразличие и дори самодоволство в осезателен страх, обезсърчение и гняв.

В един свят, увреден от последствията на човешкия грях, болката и страданието са неизбежни. Може би сме успявали да се укрием от тази реалност, докато коронавирусът не се развилня по земното кълбо. Сега не можем да го игнорираме. Не можем да избегнем и големите въпроси за живота и смъртта, които той повдига. Ето отново К. С. Луис:

„Ние можем да игнорираме дори удоволствието. Но болката настоява да й обърнем внимание. Бог ни нашепва в нашите радости, говори ни в съвестта, но крещи в болката ни — тя е Неговият мегафон, за да събуди един глух свят.“  [The Problem of Pain (Geoffrey Bles, 1940), стр. 81 (Проблемът болка; Нов Човек, 1995 г.)]

Може би коронавирусът може да подейства като мощен високоговорител, който да ни напомни действителната статистика — че в крайна сметка смъртността сред човечеството е 100%. Ако това ни подтикне да погледнем към Бога, когото може би сме игнорирали години наред, но който е понесъл короната от тръни, за да ни върне във връзката със Себе Си и в един нов, съвършен свят отвъд смъртта, тогава коронавирусът, независимо от опустошенията, които предизвиква, ще е послужил на една много здравословна цел.

Бележки

[1] Деяния на светите апостоли, гл. 17, ст. 31 
[2] Послание към римляните, гл. 3, ст. 23 
[3] Изход, гл. 20, ст. 3–17 


6. КАКВА Е РАЗЛИКАТА, АКО ИМА БОГ?

Как един християнин трябва да реагира на пандемията? Има няколко различни нива, на които може да се отговори на този въпрос.

ВСЛУШВАЙТЕ СЕ В СЪВЕТИ

Първо, на съвсем практично ниво, би било разумно да се спазват най-добрите актуални медицински напътствия. Разбира се, възниква проблем, когато тези напътствия са объркани или противоречиви, както се случва да чуваме в разни информационни предавания.

За да се намали разпространението на вируса, беше въведена карантина, особено за най-застрашените хора — по-възрастните и онези с вече съществуващи заболявания, особено на сърцето и на дихателната система. Интересно е, че в древни библейски времена израилтяните също са имали инструкция за карантина, с цел да избегнат разпространението на инфекциозни заболявания. Старозаветната книга Левит предписва седемдневна изолация за някои болести и неограничено дълга за други.[1]

Такова спазване на медицинските напътствия, разбира се, не е признак за неверие. Бог може да ни запази и да ни изцели, но Той очаква от нас да сме разумни и да използваме всички средства, които ни е дал, включително и медицината. А социалното дистанциране не е израз на егоизъм, а на любов към ближните ни и стремеж да ги предпазим.

Любовта към ближния също означава, че онези, за които рискът е по-малък, имат задължение да посещават (където обстоятелствата и разпоредбите позволяват) по-слабите, да им помагат с пазаруване и с така необходимата компания, дори времето им да е ограничено.

НЕ ГУБЕТЕ ПЕРСПЕКТИВАТА

К. С. Луис е написал една възхитителна статия за това, как трябва християните да реагират на съществуването на атомни оръжия. Възпроизвеждам я по-долу, като с цел да я приложа към нашата ситуация съм добавил в квадратни скоби „коронавирус“, „вирус“ или „пандемия“ на съответните места, за да предам идеята (признавам, не особено съвършено, за което се извинявам).

„В известен смисъл ние твърде много мислим за атомната бомба [коронавируса]. Как ще живеем в ядрена епоха [пандемия]? Аз се изкушавам да кажа: е, как — също както бихте живели през шестнадесети век, когато чумата е избухвала в Лондон почти всяка година; или както бихте живели в епохата на викингите, когато всяка нощ биха могли да акостират нападатели от Скандинавия и да ви прережат гърлото; или както всъщност живеете и сега, в епоха на рак, епоха на сифилис, епоха на детски паралич, епоха на въздушни нападения, епоха на железопътни катастрофи, епоха на автомобилни катастрофи.

С други думи, няма какво да преувеличаваме новото в ситуацията. Вярвайте ми, скъпи господине или госпожо, вие и всички, които вие обичате, сте вече осъдени на смърт, далеч преди атомната бомба [коронавирусът] да се е появила. И доста голям процент от нас ще умрат по неприятен начин. Действително ние имахме, и все още имаме, едно много голямо предимство пред нашите предци — обезболяващите средства. Абсолютно нелепо е да хленчим и да ходим наоколо с печални физиономии само защото учените [коронавирусите] са добавили още една вероятност за болезнена и преждевременна смърт към един свят, който вече изобилства от такива вероятности, и в който самата смърт не е никаква вероятност, а сигурност.

Това е първото разсъждение, което трябва да направим. А първото действие, което трябва да предприемем, е да се стегнем. Ако всички ще загинем от атомна бомба [коронавирус], нека тази бомба [вирус], когато дойде, ни свари да вършим разумни и човечни неща — да се молим, да работим, да преподаваме, да четем, да слушаме музика, да къпем децата, да играем тенис, да си говорим с приятели на чаша бира или игра на дартс — а не скупчени като уплашени овце, мислещи само за бомби [вируси]. Те могат да унищожат тялото ни (и един микроб може да го направи), но не е нужно да владеят над ума ни.“  [„On Living in an Atomic Age“ в Present Concerns: Journalistic Essays (1948)]

Това не е леко четиво, но то ни напомня, че християнската вяра ни дава различна перспектива.


ОБИЧАЙТЕ БЛИЖНИТЕ СИ

Трето, ние сме призовани към любов. В началото споменах някои от най-ранните пандемии, за които имаме сведения. Това, което не казах там, е, че имаме и сведения как християнската общност е реагирала на тях. В една скорошна статия със заглавие „Християнството от две хиляди години се занимава с епидемии“ Лаймън Стоун, научен сътрудник към Института за семейни изследвания и съветник в консултантската фирма Демографски проучвания, пише следното:

Историци предполагат, че страшната „Антонинова чума“ от втори век, която може би е убила една четвърт от населението на Римската империя, е довела до разпространението на християнството, тъй като християните се грижели за болните и предлагали духовен модел, според който епидемиите не били дело на гневни и капризни божества, а резултат от увреденото творение, разбунтувало се против един любящ Бог.

По-прочута е обаче „Киприяновата чума“, наречена така по името на един епископ, който ни е оставил в проповедите си ярко описание на тази напаст. Болест, може би сродна с еболата, епидемията на Киприян е предизвикала кризата на римския свят в трети век. Но тя е направила и нещо друго — поставила е началото на експлозивното разрастване на християнството … Проповедите на Киприян призовават християните да не скърбят за жертвите на епидемията (които почиват в небето), а с удвоени усилия да се грижат за живите. Епископ Дионисий описва как християните „без да гледат на опасността … се грижат за болните и снабдяват всяка тяхна нужда.“
[foreignpolicy.com/2020/03/13/christianity-epidemics-2000-years-should-i-still-go-to-churchcoronavirus (посетена на 20. март 2020)]

Но не само вярващите са отбелязали тази реакция на християните спрямо епидемията. Един век по-късно императорът езичник Юлиан горчиво се оплаква, че „галилеяните“ (т. е. християните) се грижели и за болните езичници. А църковният историк Понтиан записва, че християните внимавали „да се върши добро на всички хора, а не само на домочадието на вярата“.[2] Социологът и религиозен демограф Родни Старк твърди, че смъртността в градове с християнски общности вероятно е била наполовина по-ниска в сравнение с другите градове.[3]

Такава самоотвержена грижа за болните се е наблюдавала като нещо обичайно през цялата история. През 1527 г., когато бубонната чума е достигнала германския град Витенберг, Мартин Лутер, основателят на Реформацията, отхвърлил призивите да избяга, за да се спаси. Вместо това той останал и служел на болните. Отказът да се евакуира му струвал живота на дъщеря му Елизабет. Но в резултат на това се появил памфлетът „Трябва ли християните да бягат от чумата“, в който Лутер ясно формулира християнската реакция на епидемията:

„Ние умираме на поста си. Лекарите християни не могат да напуснат болниците си, управителите християни не могат да напуснат областите си, християнските пастори не могат да напуснат паствата си. Чумата не отменя нашите задължения — тя ги превръща в кръстове, на които ние трябва да сме готови да умрем.“

Статията на Стоун завършва със следното заявление:

„Християнският мотив за хигиена и предпазни мерки не е запазване на себе си, а етиката на служене на ближния. Ние желаем да се грижим за засегнатите, което първо и най-важно означава да не заразяваме здравите. Ранните християни са създали първите болници в Европа като хигиенични места, в които да се осигури грижа за болните по време на епидемията, с разбирането, че небрежността, която разпространява нататък заразата, всъщност представлява убийство.“

Нищо от казаното дотук не означава, че ние трябва да пренебрегваме установените правила за забавяне на разпространението на инфекцията и да излагаме себе си (и другите) на ненужен риск, особено когато трябва да се самоизолираме или се намираме в област под карантина. Означава обаче, че трябва да търсим възможности да показваме любов към другите, дори за сметка на собствените си интереси — защото Бог така е възлюбил всички християни в лицето на Своя Син, като е умрял за тях на кръста. Да обичаш ближния си, означава да избегнеш себичното, истерично отношение към храната и основните необходими неща, което води до празни магазини и празни хладилници на съседите ни.


ПОМНЕТЕ ВЕЧНОСТТА

Тук ни се отваря прозорец към един аспект на християнското ни наследство, който често се забравя. Християните трябва да мислят за вечността. Ранните християни са живели в несигурен свят, заобиколени от всякакви опасности, а и продължителността на живота тогава е била относително малка. Те са имали сила да живеят жертвоготовно и да допринасят толкова много за добруването на другите, защото са имали жива надежда, която стига отвъд гроба.

К. С. Луис пише за това следните думи, така уместни и днес, както са били, когато са били написани:

„Една книга за страданието, която не казва нищо за рая, оставя встрани почти всичко.

Писанието и традицията обичайно поставят небесните радости на везната срещу земното страдание. И нито едно решение на проблема с болката, което не прави това, не може да се нарече християнско. В днешно време ние много се стесняваме дори да споменем рая. Страх ни е от подигравки за «оня свят». Но «оня свят» или го има, или го няма. Ако го няма, тогава християнството е погрешно, тъй като тази доктрина е вплетена в цялата му тъкан. Ако го има, тогава трябва да се изправим срещу тази истина, както и срещу всяка друга…“
[The Problem of Pain (Signature Classics, 2012), стр. 427 (Проблемът болка; Нов Човек, 1995 г.)]

Християнският първоапостол Павел не се е срамувал да говори за своите убеждения и надежда за бъдещето:

„Смятам, че страданията на настоящото време не са достойни да се сравнят със славата, която ще се открие в нас … понеже съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещото, нито сили, нито височина, нито дълбочина, нито каквото и да било друго в творението не ще може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христос Иисус, нашия Господ.“ (Послание към римляните, гл. 8, ст. 18, 38–39)

Това не са думи на философ теоретик, който размишлява спокойно в кабинета си, удобно изтегнат в креслото си. Думите са на човек, видял и преживял най-тежките и груби страни на живота. Павел често е понасял несправедливо бичуване и затвор, случвало се е да го изоставят, понеже са го смятали за мъртъв, а междувременно е страдал от постоянни лишения и трудности.

Понякога и аз, като Павел, се опитвам да си представя какъв ще бъде този славен небесен свят. И у мен се надига един въпрос. Ако завесата, която разделя видимия и невидимия свят, можеше само за миг да се вдигне и ние да видим сегашното състояние на вече починалите — на десетките хиляди невинни вярващи християни, пострадали от чудовищната злина на несправедливи управници, войнолюбци и наркобарони, или загинали от природни бедствия и пандемии — дали не би било възможно, в светлината на всичко, което знаем за Иисус Христос, всички наши притеснения за начина, по който Бог се справя със ситуацията, да се изпарят начаса? Ние все още не сме достигнали този друг свят, но имаме послание от него и информация за него — послание, което този заразен с вирус, тревожен свят отчаяно има нужда да чуе.

ИЗКАЧВАНЕТО

Но кой съм аз, да пиша за такива неща? Болезнено съзнавам, че някой, а сигурно и мнозина, които четат това, наскоро са загубили някой любим човек. Може би си мислите: „Какво знае той за тези неща!“ Всичко, което мога да кажа, е че има хора, които знаят много повече от мен за истинското страдание и могат да разберат много по-добре вашата загуба и да ви уверят, че въпреки всичко има надежда. Искам да завърша с цитат от една забележителна книга със заглавие „Аз избирам всичко“, в която Жозан Мос (в Южна Африка) и Майкъл Уенам (във Великобритания) описват своето пътуване през болката. И двамата страдат от смъртоносна невродегенеративна болест и се познават само чрез електронна поща.

Жозан оприличава това пътуване на изкачване на планински връх. Откровено и смело тя пише за това, как Бог я е поддържал:

Аз изкачвам своя връх от около петнадесет години. Повечето от тези години прекарах в базовия лагер в подножието на планината и знаех, че там Бог ме подготвя. Постоянно се страхувах от катеренето нагоре и си мислех, че базовият лагер е моята цел. Не мислех, че мога да стигна до върха, но чрез моята болест Бог ми показа, че не става дума за мен или какво аз мога да направя. Винаги е ставало дума за Него. „Бог е силната ми крепост и води съвършено пътя ми. Прави краката ми като на елените и ме поставя на височините ми.“[4]

Най-накрая напуснах базовия лагер и започнах изкачването си. Бог беше избрал за мен Еверест. Определено не беше лесно и кракът ми често се подхлъзваше. Често се чувствах уморена и понякога мислех, че не мога да продължа нататък. Някои отсечки от това изкачване са много стръмни и далеч над всичко, което бих могла да постигна, но Той продължава да ми показва Своята власт и сила. И когато съм уморена, Той е тук. „… онези, които чакат Господа, ще подновят силата си, ще се издигат като орли. Ще тичат и няма да отслабнат, ще ходят и няма да се уморят.“[5]

Моето изкачване почти привършва. Мисля, че съм близо до своя връх. Колкото по-високо се изкачват алпинистите, колкото по-близо стигат до върха, толкова по-трудно става дишането. Кислородът намалява с височината и те страдат от височинна болест. (Според интернет: „Симптомите на лека и умерена височинна болест обикновено са главоболие, задух, безсъние, загуба на апетит, гадене и ускорен пулс.“) С напредването на заболяването всички мускули отслабват, също и мускулите, необходими за дишането. Не ми стига въздух, имам чести главоболия, не мога да спя и често пулсът ми е много ускорен. Но това не ме притеснява, защото знам, че съм почти на върха на своята планина. Сега изкачването става тежко, но трябва да съм упорита. Наградата, която ме очаква, когато завърша изкачването, далеч надхвърля всякакви жертви. Попитайте който и да било алпинист!

Ето ме, стоя и гледам нагоре. Краят се вижда и сърцето ми бие лудешки от възбуда. Очаквам с нетърпение деня, в който ще мога да кажа: „Аз се борих в добрата борба, пътя свърших, вярата опазих.“[6]
[I Choose Everything (Lion Hudson, 2010), стр. 176–178]

Две години, след като пише тези думи, Жозан завършва изкачването си (ако използваме нейните собствени думи) и достига върха.

Последното изречение, което цитирах от нейната книга, не са нейни думи, а на апостол Павел. Той добавя също:

„Отсега нататък за мен се пази венецът на правдата, с който Господ, праведният Съдия, ще ме възнагради в онзи Ден; и не само мен, но и всички, които са възлюбили Неговото явяване.“ (Второ писмо до Тимотей, гл. 4, ст. 8)

Един ден Иисус ще се яви. Това ще бъде денят, който Той обещава на Своите ученици още много отдавна:

„Мир ви оставям; Моя мир ви давам. Аз не ви давам, както светът дава. Да не се смущава сърцето ви, нито да се бои. Чухте как Аз ви казах: Отивам си и ще дойда при вас. Ако Ме любехте, бихте се зарадвали, че казах, че отивам при Отца, защото Отец е по-голям от Мен.“ (Евангелие според Йоан, гл. 14, ст. 27–28)

Той им казва: „Ще дойда при вас.“ А апостол Йоан, който е записал тези думи, по-късно ни обяснява какво ще донесе Иисус със Себе Си в онзи ден — нищо по-малко от едно ново творение.

„И видях ново небе и нова земя; защото първото небе и първата земя преминаха и морето го няма вече … и Бог ще обитава с хората, и те ще бъдат Негов народ и Сам Бог ще бъде с тях — техен Бог. Той ще избърше всяка сълза от очите им и смърт няма да има вече, няма да има вече нито жалеене, нито писък, нито болка; първото премина.“ (Откровение, гл. 21, ст. 1, 3–4)

Коронавирусът и всички напасти, опустошавали света досега, вече няма да ги има. Венецът (или короната) на правдата ще се даде на всички, които обичат Господ Иисус Христос. И този венец никога няма да повехне.

Мир по време на пандемия? Само Иисус може да го даде. Въпросът за всички нас е дали ще Му се доверим да го направи.

Бележки

[1] Левит, гл. 13, ст. 1–46 
[2] пак там 
[3] пак там 
[4] Втора книга на Царете, гл. 22, ст. 33–34 
[5] Исая, гл. 40, ст. 31 
[6] Второ послание към Тимотей, гл. 4, ст. 7 


ЕПИЛОГ

Дали мисля, че съм отговорил на всички въпроси, които тази криза повдига? Не, не мисля. Далеч съм от това. Аз самият се боря с много неясноти и трудности, за които ми се иска да имах повече яснота. Един ден ще я имаме:

„Сега виждаме неясно, като в огледало, а тогава ще видим лице в лице. Сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и аз съм бил напълно познат.“ (Първо писмо до коринтяните, гл. 13, ст. 12)

Междувременно смятам да последвам съвета на великия проповедник от 19-ти в. Чарлз Хадън Спърджън:

„Бог е твърде добър, за да бъде жесток, и е твърде мъдър, за да греши. И когато не можем да проследим ръката Му, трябва да се доверим на сърцето Му.“
[goodreads.com/quotes/1403154-god-is-too-good-to-be-unkind-andhe-is (посетена на 20. март 2020)]

Надявам се това четиво да ви е подтикнало да направите това. Или поне да ви е показало, че Богът, който е носил корона от тръни, заслужава малко повече от времето и мислите ви. Надявам се да проучите по-подробно дали Той би могъл наистина да бъде Онзи, който може да даде надежда и мир — независимо какво ще ни донесат идващите месеци и години.

Източник: https://chitanka.info/book/10056-kyde-e-bog-v-svjat-na-koronavirus

image
 



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nbrakalova
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1624917
Постинги: 501
Коментари: 1643
Гласове: 5868
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031