Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.06.2021 14:53 - Скито-сарматската проблематика, Валентин Стецюк
Автор: dobrodan Категория: История   
Прочетен: 4839 Коментари: 6 Гласове:
6

Последна промяна: 11.06.2021 17:36

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 
    При четенето на автор като Стецюк се изисква една степен повишено внимание. Начинът, който той прилага за издирване на езикови съответствия и определяне степента на близко или далечно родство на два езика, е изключително добър.
     Въпросът е как точно ще бъде прилаган този негов математически съпоставителен метод: Стецюк е работил с изключително богата речникова база (което автоматично преповтаря грешките на съставителите на етимологичните речници) и освен това съм срещал буквално детски опити от него да обясни дума от един език чрез дума от друг език (нищо лично, но пращането на англосаксонците в Монголия и извеждането по този начин не само на общи думи между монголския и английския езици, но и на общи топоними и етноними, както и последващото заключение за англосаксонския произход на Чингизхан не е достоверно нито в езиково, нито в историческо отношение, така че не бих тръгнал да превеждам и тая статия). 
   А сега, каква стана тя. През чувашки език (ще повторя, чувашите не са старите българи, говорят същия език, но с друга основна лексика и няма причина да рисуваме и тях в картинката) Стецюк прави опит да докаже, че тюркоезичните българи-скити имат за прародина земи край Днепър, Днестър и Дон. Украинци, с една дума.
   Може.....то освен македонците кой ли вече не се бори да има български произход, та точно украинците ли ще се оставят само с гледането?
     Кое прави впечатление.....Наполовина да са верни работите на Стецюк, няма да ме напусне чувството, че старите книги, както наричам тарихите, ще се окажат.......много по-достоверни, отколкото съм предполагал.....
Внимателно, внимателно, няма да бързаме........
   В предишната статия има пасаж, на който никой освен мен :) не обърна внимание.
Става дума за звукa RZ, от който най-вероятно е започнало разпадането на двете групи тюркски езици - R и Z......Казано с други думи, дори и Z-езикът е достатъчно стар.



                          Скито-сарматската проблематика, Валентин Стецюк

      Скитската епоха е един от най-интересните периоди в историята на Източна Европа и е привличала вниманието на много учени. При етногенетичните изследвания въпросът за етническата принадлежност на скитите се явява един от ключовите. Съвременната скитология обаче навлезе в задънена улица. Още през 1952 г. на конференцията на Института по история на материалната култура беше направен „окончателен извод за иранската принадлежност на скитския език на основата на „постиженията“ на съветските лингвисти, за което особена заслуга има В. И. Абаев (Мелюкова А.И. 1989, 37).  По-нататъшните изследвания на археолозите дадоха основания да смятаме, че този извод е твърде прибързан. При всичките си съмнения обаче археолозите не могат да опровергаят лингвистите и днес скитологията тъпче на място.

     Това, че само археологията не може да да реши проблема с етническата принадлежност на скитите, е ясно. Лингвистите от своя страна не бързат да променят гледната си точка, което беше отразено в неотдавна публикувания капитален труд, посветен на ранната скитска култура, в който няма и една дума за етничността на скитите, има само препратки към Херодот, или вероятно те са дошли в украинските степи от изток (Дараган М.Н. 2011).  Взаимоотношенията между археолозите и лингвистите в областта на скитологията понастоящем изглеждат по следния начин:

      „В плен на езиковедите-иранисти се оказаха скитолозите Б. Н. Граков, М. И. Артамонов, А. П. Смирнов, И. Г.Алиев, В. Ю. Мурзин и много други добросъвестни археолоз, които от археологическите, етнографските и други данни знаят, че андроновците, скитите, саките, масагетите, сарматите, аланите не са иранци, но след като лингвистите „доказаха“ тяхната ираноезичност, то тя бяха принудени да признаят тези племена за ираноезични. Създаде се своеобразен затворен кръг: някои археолози приеха за научна истина приетата от езиковедите-иранисти версия за ираноезичността на посочените племена, а лингвистите от своя страна се основават на резултатите от разкопките на археолозите: веднага щом бъдат намерени предмети от „скитски“ тип, то те веднага ги обявяват за принадлежащи на ираноезичните племена (Лайпанов К.Т., Мизиев И.М. 2010, 4).“

      Изглежда доста странно, че лингвистите, твърдо убедени в скитската ираноезичност, не придават голямо значение на това, че Херодот, владеещ добре персийски език, никъде не пише за сходство на скитския език с персийския. Дори само това би трябвало да ги накара да се усъмнят в отдавна приетата догма, но те продължават да повтарят авторитетните твърдения на своите предшественици, които доста прибързано са решили проблема. При цялата несъстоятелност на лингвистиката скитолозите пак и пак се връщат към сведенията на античните автори, като продължават да ги предъвкват в своите трудове, написани понякога за по-голяма убедителност и от липса на нови идеи в художествена форма (Коломойцев Игорь. 2005; Мурзин В.Ю.Петков С.В. 2012 и пр.). Никой обаче не си задава въпроса защо античните историци смятат скитите и кимерийците за различни народи независимо от общата им територия и начин на живот. Разликата между тях те биха могли да видят само в езиците им. Ако и едните, и другите бяха ираноезични, то не биха възникнали основания да се смятат за различни народи, защото разликата в диалектите им би била неуловима за античните историци.

     Заблудите се тиражират и закрепват в съзнанието на начинаещите учени и ги водят по път без изход. Моите трудове, посветени на скитската проблематика (Стецюк В.М. 1999, Стецюк Валентин. 2000) бяха оставени без внимание от научния свят, а опитите да събудя интереса на авторитетни специалисти към тях останаха безрезултатни. При това състояние на нещата грешните представи за скитите могат да просъществуват още много десетилетия. Проблемът се усложнява допълнително с така наречените неизлечими национални референции, обусловени от особен синдром, който в една от проявите си изглежда така:

      „.....търсенето на „знатни предци“, произходът от които би могъл да възвеличи уязвения народ в собствените му очи и в очите на съседите. Осетините в лицето на своите археолози по всякакъв начин поддържат скитския си произход, макар всъщност те да са свързани с родствените на скитите сармати (Клейн Л.С.. 1993, 67).“

      Такива мисли за отношението на осетините към скитите могат да се срещнат в специализираната литература нееднократно, но като цяло в основата на представите за произхода на скитската култура и език преобладава мисълта, че в ранните скитски времена от Азия са дошли ираноезичните номади и са заселили слабонаселената степ. Точно тези номади са разпространили своите културни влияния от степите към населението на лесостепите. Тази мисъл беше първоначално развита вслествие на безкритичното отношение към сведенията от античните историци и на първо място от Херодот, като за потвърждаването й бяха издирени правдоподобни на пръв поглед аргументи. Към тях спада и така наречената „скитска триада“ (предмети от въоръжението, конска сбруя и „зверинен стил“ в изкуството), разпространението на антропоморфни статуи и погребалния обред. Нееднократно обаче бе изказвано и мнението, „....че опростяването на разбиранията ни за „скитската триада“ като етнически маркер противоречи на научните факти и вкарва в кръга на скитските култури откровено „нескитски“ елементи, че „триадата“ в действителност се явява надетносна категория, представляваща пример за престижно-знаковата система на елементите от материалната култура на разноетнични народи  (Яблонский Л.Т.. 2001, 59).“

     В хипотезите на учените има редица съществени разминавания при такива моменти като „локализирането на зоната на първоначалното обитание на скитите и появата им в Северното Причерноморие, същността на етнокултурните отношения между скити и кимерийци, пътя и характера на проникване на тези два народа в Предна Азия и др.“ (Погребова М.Н., Раевский Д.С., 1992, 7). Логично е да се предположи, че общото в елементите на скитската култура би следвало да се прояви на по-ранните етапи от нейното развитие, но това не е така:

      „Как можем да говорим за ранноскитска култура дори в мащабите на Северното Причерноморие, след като едни „скитски“ типове присъстват само в степата, а други са типични само за лесостепите?“  (Romanchuk Alexey A. 2004, 383).

     Очевидната несъвместимост на някои факти кара отделни изследователи да предполагат автохтонен произход на скитската култура или (най-често) да се съгласят, че при азиатските си извори тази култура е била подложена на определено местно въздействие, а скитският етнос се явява резултат от смесването на местното причерноморско население с пришълците от изток (Археология Украинской ССР, Том 2, 1986, 14). Доколко противоречиво е мнението за азиатската прародина на скитите е видно от сериозните опити тя да бъде локализирана в различни части от Европа. Сред многото трудове в това направление заслужава внимание монографията на М. Н. Погребова и Д. О. Раевски. Авторите аргументирано критикуват теорията за азиатската прародина на скитите и предлагат следното решение на този въпрос за ранната етнокултурна история на скитите:

      „Арена на най-древните поне малко известни нам събития от тази история се явява съвсем не севернопонтийската Херодотова Скития на запад от Танаис, а триъгълникът, вписан между долните течения на Волга и Дон и Кавказкия хребет“ (Погребова М.Н., Раевский Д.С., 1992, 226).

     Справедливостта задължава да отбележим, че сред привържениците на автохтонния произход на скитите се срещат крайно различни възгледи, като например, че скитите са предци на славяните и даже само на украинците (Кодлубай ІринаНога Олександр, 2004). От свидетелствата на самите скити за това, кога са се появили в Причерноморието първият човек, заселил се в пустинната дотогава страна бил Таргитай и оттогава до времето на похода на Дарий срещу скитите изминали хиляда години  (Геродот, IV, 5,7).

     Значителна роля в оформянето на възгледа за азиатските извори на скитската култура имат мотивите за определеното сходство на паметниците от скитската култура с паметниците на културите от Централна Азия. В частност, при изследването на тувинския курган Аржан стана ясно, че намерените в него образци от материална култура могат да бъдат отнесени към скитския тип, защото са изпълнени в духа на скитския „зверинен“ стил. Доколкото тези находки изглежда да предхождат хронологично скитската култура в Причерноморието, то те потвърждават предположението за нейното начало в Централна Азия, основано на заключенията на М. П. Грязнов:

      „По наше мнение VIII-VII век пр. н. е. не е краят на бронзовата епоха и не е някакъв преходен или самостоятелен етнокултурен период, а начален етап от така наречената скитска епоха на ранните номади. За това убедително свидетелства наличието на вече напълно съставената триада в материалите от Аржан  (Грязнов М.П. 1980, 58).

     Между другото, самата методика на датиране на образците от кургана Аржан се ориентира към подобните находки в Причерноморието в предполагането на по-късния техен произход по подразбиране. Последните открития на украинските археолози в ранните скитски погребения, подобни на образците от кургана Аржан, определено обаче се отнасят към по-ранно време (Кулатова И.Н., Скорый С.А., Супруненко А.Б., 2006, 58). До извода, че паметниците от целия евразийски степен пояс не бива да се разглеждат като монокултурни стигнаха отпреди доста време много от археолозите:

      „.....историята на формирането на скитския зверинен стил позволява окончателно да се откажем от мнението, че дълго преди появата на скитската култура в Изтиочна Европа тя вече е съществувала в завършен вид някъде и проникването й в областта на обитаване на скитите в историческо време е резултат от придвижването насам на носителите на тази култура. В дейстителност тя се създава пред погледа ни, като различните й признаци се оформят по различно време  (Погребова М.Н., Раевский Д.С., 1992, 162).“

     Златни или бронзови фигурки на животни (елени, козли, глигани и др.), подобни на скитските, бяха намерени на голямо пространство не само в Централна Азия , но и в Средиземноморието, Мала Азия и дори в Западна Европа. Изобразяването на животни от човека се определя както от психологията му, имаща определени общи черти, така и от заобикалящата го природа с нейния животински свят. Особено популярни в пластичното изкуство на европейските народи са изображенията на глиган като олицетворение на физическа сила и безстрашие. Едва ли ще се намери музей в Европа от Испания до Румъния и от Ирландия до Северна Италия, в който да няма фигурка на див глиган (Botheroyd Sylvia und Paul F. 1999, 122). Ограничаването на „зверинния стил“ в определена област е лишено от всякакви основания.

     В същото време някои удачни технически решения (като например елементите от конското снаряжение) биха могли да се разпространят из Евразия в съответствие с подобния начин на живот на номадите и да не са важен етнокултурен признак. Има и много други факти, противоречащи на идеята за централноазиатския произход на скитите и културата им, и по-точно данните, получени от много антрополози, дават основание да се говори за автохтонност на населението на Скития:

      „Скитите не са се появили в южноруските степи от югоизток, както може да се смята в съответствие с археологичните и лингвистични наблюдения, не са дошли и от югозапад, както ни кара да мислим посочената от Херодот легенда за произхода им, а са се оформили на същото място, на което ги фиксира историята. Антропологичният материал не изключва чуждородни етнически включвания в състава на скитите, но преимуществено значение се отдава на техните местни етногенезни извори“ (Алексеев В.П., 1989, 177).

     Населението в Степта и Лесостепта по скитско време носи черти, присъщи на различни морфологични типове (бронзовата епоха), което неведнъж е подчертавано от ред изследователи. Идеята за автохтонен произход на скитите е поддържана от много антрополози: Г.Ф. Дебец (1948, 1971), Т.С. Кондукторова (1972), В.П. Алексеев (1989), С.Г. Ефремова (1999), Л.Т. Яблонский (2000). Изследването на нови материали още веднъж потвърждава гледната точка за автохтонен произход на населението по времето на скитите и формирането му на основата на на населението от културата на КМК (култура на многорелефната керамика – В. С.), срубната (сечащата дървета) и белозерската култура както от териториите на причерноморските степи, така и от териториите на западните и източните региони (Литвинова Л.В.., 2002, 44).

     Археологичните данни също биха могли да потвърдят културната приемственост на доскитското и скитското времена, но сред археолозите няма единно мнение дали изменението на културата в степната част на Украйна носи механичен характер или паметниците от новочеркаски-черногоровски тип се явяват свързващо звено между предходната кимерийска и последващата скитска култури. Като пример: „...там, където А. И. Тереножкин констатира явна и едновременна смяна на културите, М. П. Грязнов вижда пряка културна приемственост“ (Погребова М.Н., Раевский Д.С., 1992, 36).

     Неяснотата по въпроса за културната приемственост в степите на Северното Причерноморие води до това, че дори между привържениците на азиатския произход на скитската култура няма единство по въпроса кога пришълците са я донесли от Азия. Ето една гледна точка:

      „Археологията не знае за каквото и да било нахлуване на номадско население в степите на Северното Причерноморие, което да може да съответства на появата на скитите и последващото прогонване на кимерийците от тях след....разпространяването на срубната култура на запад от Волга и изместването на предшестващата я катакомбна култура, но то се отнася не за VIII-VII век пр. н. е., а за много по-ранно време – последната третина на II-рото хил. пр. н. е. Предвид това в основата на събитията, за които се говори у Аристей – Херодот, може да лежи само смяната на катакомбната култура със срубната, съответстваща на смяната на един народ с друг, а именно смяната на кимерийците със скитите (Артамонов М.И., 1974, 13).

     Разбираемо е, че М. И. Артамонов е видял приемствеността между кимерийската и скитската култури, като е предположил, че и двете принадлежат на скитите. Към същото мнение се придържат освен споменатия М. П. Грязнов и А. А. Йенсен, очевидно и останалите археолози (Погребова М.Н., Раевский Д.С., 1992, 36). А.И. Тереножкин, който отрича такава приемственост, смята, че новочеркаско-черногоровските паметници принадлежат на кимерийците, а творците на скитската култура са били "народ, дошъл от дълбините на Азия и сменил през VII век пр.н. е. предшествениците си - кимерийците - изконните аборигени от юга на Европейската част на СССР" и че "скитската куптура е привнесена отвън в напълно заършен вид и механично заменя старата култура"(Тереножкин А.И. 1976, 19). На теорията на Артамонов противоречат историческите факти, защото конфликтът на скитите с кимерийците е потвърден от античните и източните историци, като причината за него се свързва от тях точно с нахлуването на скитите, а датировката на тези събития отстои от смяната на катакомбната култура със срубната около 500 години по-късно. Впрочем на античните историци не е известно нищо за скитите в дълбините на Азия, те ги смятат за пришълци от Източна Европа, което също противоречи на теорията на Тереножкин.

     Както Илинская и Тереножкин установиха, преходът към скитския период на Дяснобрежието се е случил в хода на еволюцията на културата на паметниците от жаботинския тип приблизително в средата на VII век пр. н. е. Много важен е и фактът, че мнозинството от паметниците на ранноскитския период се намират именно в Дяснобрежната Лесостеп чак до Горното Приднестровие. В степите, където по-късно процъфтяла скитската култура, за предхождащия я период са намерени всичко няколко десетки ранноскитски погребения (Romanchuk Alexey A., 2004, 375).

     Демографските разчети, проведени на основата на детайлни археологични изследвания, позволиха да изчислим количествените характеристики на динамиката на населеност на степна Скития, които между другото доведоха до следния извод:

    "- началната численост на скитската етногрупа, изселила се в степите на Северното Причерноморие през VI век пр. н. е. може да бъде оценена на до 10 000 човека"  (Гаврилюк Н.П. 2013. , 268).

     Изглежда неправдоподобно десет хиляди скита да окажат голямо културно влияние на многобройното население на лесостепите. Като пример от края на XIX век само в днешния Борщевски район на Тернополска област (селата Бильче-Золоте, Сапогив, Глибочок, Іване-Пусте, Коцюбинчики, Чорнокинцы и др.) бяха намерени толкова много на брой ранноскитски старини от VII-VI век пр. н. е., че за тяхното изучаване през 1876 г. в Лвов беше създадено Археологично общество (Бандрівський Микола, 1993, 3-6).

     Като вземем предвид всичко гореизложено, можем само да се удивяваме на съвременното състояние на скитологията, описано с ето тези думи:

      " - неапробираните за широко научно обсъждане глобални идеи като постулата за "номадските цивилизации" или ненадеждно аргументираната версия за централноазиатския произход на скитската култура и на самите скити уверено си проправят път не само сред руската и задграничната аудитория, но и в учебниците по археология, в това число и в тези, издадени от московската "Висша школа" (Яблонский Л.Т.. 2001., 59).

     Като отхвърляме решително тезата за азиатските корени на скитската култура, ще се опитаме да ги потърсим на местна почва. При търсенето ще съгласуваме получените резултати от нашите изследвания с историческите факти. От една страна стигнахме до извода, че древните българи, след като преминали на десния бряг на Днепър, са се придвижили по-нататък в посока Централна Европа и част от тях се е заселила на територията на Западна Украйна (виж раздела "Тюрките като носители на културата на шнуровата керамика). От друга страна ни е известно, че българите са присъствали в Северното Причерноморие и във времена, много близки до скитските. Наличието на ранноскитски паметници в Западна Украйна дава основания да разгледаме въпроса за тяхната възможна връзка с българите от Северното Причерноморие.

     През VII век българите били разделени на два племенни съюза, единият от които се преместил в Панония, където те оставили следи в топонимията (виж раздела "Българска топонимия в Карпатите и Унгария). На основата на втория през 635 г. хан Кубрат (Куврат) създал държава, известна в историята като Малка България за разлика от Великата България на бреговете на Волга, възникнала по-късно. По горе-долу същото време започнал да се оформя и Хазарският каганат.

     След смъртта на Кубрат Мала България била разделена между синовете му Аспарух, Котраг и Батбай, което не спомогнало много за съпротивата срещу хазарския натиск, който в крайна сметка довел до разпадането на държавата. Една българска орда заминала към Дунав и заела Южното Приднестровие, където предводителят й хан Аспарух създал нова държава - Дунавска България. През 680 г. след неуспешния поход на император Константин IV срещу Дунавска България войските на Аспарух заели Мизия и Добруджа, заселени с разпръснати славянски племена. Като обединил славяните в една държава, Аспарух станал създател на славянска България. Втората орда, подчинена на Батбай, влязла в състава на каганата, а третата орда, очевидно предвождана от Котраг, заминала към Средна Волга. Доколкото за номадите миграцията в залесена местност не носи смисъл, то можем да предположим, че основната част от преселниците се е занимавала със земеделие.

     Към началото на VIII век Хазарският каганат вече притежавал голяма територия, включваща предпланинската част на Дагестан, степите в Прикубанието, Приазовието и частично Причерноморието, голяма част от Крим. Младата държава повела тежка борба за съществуване с арабите и затова останалата част от българите също се премествала на север в Прикамието, където с времето се образувала държавата Волжка България или Голямата България (Ашмарин Н.И. 1902, Плетнева С.А., 1986, 20-41, Рона-Таш Андраш, 2005, 116-117). Очевидно в състава на тази държава влязло и местното тюркоезично население от потомци на носителите на балановската култура, както и съседното угрофинско население. Както твърди Ашмарин, българите били земеделски народ и водели обширна търговия с околните народи, което от своя страна е свидетелство за по-високата им култура.

     От всичко това следва, че българите би трябвало да са били многоброен народ, чиято история се проследява по пътя на миграциите му от Западна Украйна през причерноморските и приазовските степи до бреговете на Кама. Затова и не може този многоброен народ, който по времето на Херодот обитавал степите на Украйна, да остане извън вниманието на този гръцки историк. Остава да предположим, че българите са били най-малкото сред народите, за които пише Херодот в своите "Истории". Логиката подсказва, че именно българите следва да са били скитите. Тази тема се разглежда в раздела "Генезис на скитската култура".

Изводът за европейските корени на скитската култура може да бъде подкрепен и от съображения с по-общ характер. Например, хипотезата за азиатската прародина на скитите на база на изключително археологични данни би могла и да не възникне, ако античните историци не бяха я провокирали със свидетелствата си (Погребова М.Н., Раєвский Д.С. 1992, 72).

     Ако в спора за генезиса на скитската култура учените са разделени на привърженици на нейния автохтонен и нейния азиатски произход, то преобладаващото им мнозинство са единодушни в мнението си за езиковата принадлежност не само на скитите, но и на цялото население на Северното Причерноморие от скито-сарматско време. И скитите, и савроматите, и късните сармати безпрекословно се смятат за принадлежащи към иранската езикова група. Това е отделна тема и на нея е посветен разделът "Езикът на скитите".

     Равносметка на проведените изследвания и потвърждение на получените резултати беше тълкуването на съвременната топонимия в териториията на бившата Скития и по-късно Сарматия през езиците на народите, станали потомци на тогавашното й население. Карта на етническата композиция на Скито-Сарматия е показана по-долу.

                               https://www.v-stetsyuk.name/ru/Scythian.html

   Нямам време да режа екранни снимки, наистина. Който желае, може да намери сам страницата и да разгледа картата.
 
                               Скито-Сарматия по данните от топонимията

     На картата с цвят бордо са обозначени топонимите от български произход, с лазурен - англосаксонските, с червен - кюрдските, с виолетов - мордовските, със зелен - осетинските, с тъмнозелен - чеченските, с оранжев - унгарските, с черен цвят - гръцките. Червената линия обозначава границата на Херодотовата Скития. С виолетов ромб е означено Белското градище край село Куземин, кето някои учени свързват с античния град Хелон. С червен ромб е означено скитското градище край село Хотинец в Полща. По-подробни топонимни изследвания има в раздела "Предисторическата топонимика на Централна и Източна Европа".

     По картата се отгатва придвижването на скитските племена от Западна Украйна в степите на Причерноморието, маркирано от верига български топоними. Наистина, част от топонимите в степна Украйна може да бъде отнесена към времената на Хазарския каганат, но далеч не всичките. Голямата част от скитите са съставяли българите, предците на съвременните кюрди можем да отъждествим с алазоните. Будините са били предци на мордва, а неврите и меланхлените - на англосаксите. Съгласно данните от топонимията предците на мордва и осетините са били съседи. Родството им потвърждава и лингвистиката. Затова осетините могат да изведат произхода си или от тисагетите, или по-скоро от иирките, ако вземем предвид самоназванието им осетин ир.

     Докато живеели в покрайнините на иранския свят, предците на осетините в значителна степен изоставали в културното си развитие в сравнение с населението на припонтийските степи. По времето, когато скитската технология за обработка на металите била на високо ниво, осетините още не познавали стоманата, среброто и медта, за което говорят угрофинските наименования на тези метали в осетинския език, които осетините заели от мадярите. Макар В. Абаев да заяви, че освен желязото „към най-древния слой на осетинския език се отнасят названията на стоманата, златото, възможно и на среброто“ (Абаев В.И. 1958, 481), то всъщност само названието на златото може да има общоирански произход. Като не извежда етимологията на названията на златото, среброто и медта от иранска основа, на всичко отгоре той твърди, че те са били заимствани в езика на угрофините от осетинския език. Такова изявление предизвиква големи съмнения. Нека ги разгледаме поред.

      Стоманата на осетински се нарича жндон. Подобни думи в другите ирански езици няма, докато в угрофинските езици има достатъчно на брой такива  (удм. андан, коми - емдон, манс. Ēмтан „стомана“). В унгарски език с тази дума може да се свърже името на чугуна.  По същата семантична конструкция е образувано английското наименование на чугуна – лято желязо (cast iron).В полза на предлагания произход на названието на стоманата е и унгарската adz (закалявам), която също произлиза от цnt, съединено със суфикса sz, характеризиращ многократно въздействие  (Zaicz Gбbor.2006, 163). Неясен остава и суфиксът -ан, -он в имената на металите в угрофинските езици, но той може да бъде словообразуващ за съществителни. (Да, може. В тюркските езици въпросният суфикс и сега означава "от рода на, от породата на"; б. м.).

     Медта в осетински език носи името жрхуы. Тази дума няма аналог в съвременните ирански езици, но в Авеста има дума ǝrǝzata - сребро, родствена на латинската argentum (същото значение). В угрофинските езици намираме много думи, сходни с латинската, в значението на медта: мар.вӱргене, коми ыргцн, удм. ыргон, манси дргин. В унгарски език думата vцrheny, приличаща много на марийската, означава „скарлатина“. Пренасянето на названието е свързано с това, че при тази болест тялото се покрива с пъпки в медночервен цвят. В унгарския етимологичен речник (Zaicz Gбbor. 2006) произходът на думата vцrheny се извежда от унгарската vцrцs (червен), което фонетично не е безупречно. В съответствие със значението осетинската дума следва да бъде заета от угрофинските езици. Произхода на осетинската  ǽrzǽt "руда" и перс. arzīz "калай" остава неизяснен.

     Среброто в осетински език се нарича с думата жвзист, много приличаща на унгарската ezьst (същото значение). Съответствията в угрофинските езици са следните: удм. азвесь, коми эзисьНякои авторитетни специалисти смятат, че това название на среброто има угрофински произход. Очевидно е точно така. В угрофинските езици са разпространени названията на някои метали, подобни на шумерското guškiu (злато):  саам. вешшьк "мед", естонски vask "мед", фин. vaski "желязо", морд. уське "желязо" и др. В съкратена форма този корен съществува и в удмуртските названия на среброто – азвесь и оловото – узвесь, при което втората част от думата означава просто метал, а първата част от думата е неговото определение. (Видимо заемка от угрофински език е и думата за тежест, тегло в руски език – вес. Да не се бърка със славянската „вис“ - височина, тя е заемка от език от друго семейство :), б. м.). Отначало с думата „веськ“ угрофините са наричали всеки метал. В унгарски език крайната съгласна „к“ не се загубва, както в удмуртския, а се превръща в „т“ в първоначалното название на среброто ezvest, което с течение на времето придобива формата ezьst. Осетините са заели от мадярите названието на среброто в първоначалната му форма, като след метатеза на първите две съгласни тази дума се е превърнала в съвременната жвзист.

     Така можем да направим извода, че имената на стоманата, медта и среброто не са били заети от угрофинския език при осетините, а точно обратното, те са заели от мадярите названията на новите за тях метали. За златото е трудно да се коментира, защото неговото название в подобни форми е разпространено и в иранските, и в угрофинските езици, но, макар то да има очевиден ирански произход, пътят на разпространението на думата остава неясен.

     Осетините нямат собствени названия и за градинските растителни култури и са ги заели от народите на Кавказ, докато чувашите, чийто предци са били скити, имат собствена селскостопанска терминология.

     В светлината на най-новите археологични изследвания въпросът за етническия състав на скитите става все по-объркан. Археолозите се опитват да заобиколят този въпрос отстрани, което е логично по принцип, като обръщат по-голямо внимание на приемствеността и сходството в културите. В това отношение са характерни редакционните бележки на П. Н. Кожина към неотдавна публикуваната работа на П. И. Шулга за некропола от скитски тип в Северен Китай  (Шульга П.І. 2015). Той отбелязва, че културни ареали, подобни на скитския и досега се намират в оренбургските и задуралските степи, като се отнасят към различни времеви периоди. Докато говори за еднаквостта на културата в ранните номадски общества, той подчертава, че не трябва да се мисли, че всички те имат в една или друга степен генетично родство и тази еднаквост „не означава антропологично еднообразие на населението или неговото първично етногенетично единство“.

     Археолозите не само не могат да излязат на уверен път по въпроса за етническата композиция на населението на Скито-Сарматия, но и не успяват да намерят причините за упадъка на самата скитска култура от началото на III век пр. н. е., като прибягват до необоснованата хипотеза са унищожаването й от сарматите. Струва ни се логично с упадъка на културата да изчезнат и нейните носители, макар това съвсем да не е задължително. Топонимията на Скито-Сарматия ни убеждава, че наистина много (десетки) населени пунктове са оставали населени през цялото време в течение най-малко на последните 2000 години. При това съществено по-голямата част от тях се разшифроват с помощта на чувашкия език. Отсъствието на скитски паметници в степите може да е свидетелство за загубването от скитите-българи на традиционната номадска култура при прехода към уседнал начин на живот. В същото време топонимите от ирански произход (основно осетински) са доста малко при все това, че в епиграфията на Северното Причерноморие от сарматско време имената с ирански произход съставят относително мнозинство. Можем да се убедим в измененията в скитската култура, ако проведем целенасочени археологични разкопки в населените пунктове, запазили названията си от скитското време.

     Докато академичната наука се води от общоприетата догма за „алтайския“ произход на тюркските народи и не признае аргументите за европейската им прародина, дотогава опитите да бъде разгадана етническата принадлежност на скитите ще представляват бавен и стохастичен процес, който с огромни трудности някога ще стигне до окончателната истина. Показателна в това отношение е работата на Заур Хасанов, в която несполучливите опити да намери скитско-алтайски успоредици в областта на лингвистиката, историята, митологията и религията го подтикват да избере като методика на изследванията си сравнително-историческия метод на идентификация  (Гасанов Заур. 2002, 38).

     По същество, след като използвахме този метод, стигнахме до резултат, различен от този на Хасанов. При изследването на скитската проблематика огромна роля играе националността на изследователя, която определя преференциите в посоката на изследване и ги лишава от обективност. Това се вижда съвсем ясно в работите на осетина Абаев и много тюркоезични учени. Като конкретен пример ще приведем извеждането от гръцкото название на скитите Σκυθης на тюркския етноним гуз, заемащо няколко страници в труда на Хасанов (122 – 130 стр.). В нашите изследвания ние не извеждаме желания резултат от множество различни факти, а се водим от един-едничък установен факт за прародината на тюркските народи в Източна Европа, което определя и посоката на търсене на решаване на скитския проблем. По този начин стигнахме и до трактовката на гръцката Σκυθης с помощта на староанглийската scytta (стрелец). Читателят ще има възможността при по-нататъшно четене да сравни степента на достоверност на двете трактовки.




image


image


image

image

Златно прасенце по скитски :).

image


   Бронзово прасенце по келтски......


     Клипът е прекрасен. Както се изрази госпожата ми, след като го изгледа, музиката е "микс между бг и китайско" :). Арюна Нимаева е жителка на Бурятия.








Гласувай:
6



1. mt46 - Поздрав!... https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B8
09.06.2021 22:22
"Сред основните археологически открития, принадлежащи към скитската култура, са впечатляващи кургани, в които са намирани майсторски изработени предмети от злато и други ценни метали, коприна, останки от принесени в жертва коне и хора. Откривани са и добре запазени човешки останки, някои от които са целенасочено мумифицирани, а други – съхранени в ледовете на планините Алтай.

Първите разкрити скитски (сакски) погребения от бронзовата епоха са курганите в Република Алтай в Руската федерация. Те образуват Пазъръкската култура по името на оброчище край днешното село Улаган.

Пет големи погребални могили и няколко по-скромни погребения са изследвани в периода 1925 – 1949 г., основно от екип на руския археолог Сергей Руденко. Могилите са съставени от камери, изградени от стволове на листокапна борика (Larix Europaea), засипани с големи камъни.

В гробниците било оставено всичко необходимо за задгробния живот на погребаните. Аристократите били полагани в гроба заедно със своите коне, а в една от могилите е намерен и прочутият Пазъръкски килим – най-старият известен ориенталски килим, изработен от сбита и пресована вълна.

Пазъръкската култура изживяла подем между 7 век пр.н.е. и 3 век пр.н.е. Тя била център на по-голямата от две родствени скитски общности, сами наричали себе си саки. Антропологическите изследвания на откритите скелети и мумии показват смесена расова принадлежност на саките, част от които са били светлокестеняви до русоляви и със светла пигментация на кожата."
Не виждам нищо общо с прабългарските погребения според археологията...
цитирай
2. mt46 - ...
09.06.2021 22:31
"Макар античните източници да твърдят, че скитите „изчезнали“ около 1 век пр.н.е., римските историци продължават да използват този етноним, за обозначение на всички конни племена, нахлуващи в Европа. Сарматските военни съюзи превземат скитското пространство северно от Черно море."
Как да намерим нещо, което е изчезнало преди 2 хилядолетия?... Но нали историците трябва да си намират работа... :)
цитирай
3. dobrodan - Както сам си забелязал, въз основата на само езиковата принадлежност
09.06.2021 22:39
не можем да съдим за етносната :).
Какво прави впечатление. Съпоставяйки данните на Стецюк с тарихите, виждам едно добро припокриване за наличие на българско управление в украинските земи и не само там. Съпоставяйки същите данни с културата на шнуровата керамика и на бойните лодковидни брадви, по Дроздов виждаме редица народи и племена, които (не се смей :)!) определено са говорели диалекти на прото и общотюркски език. Никой и никъде обаче не споменава за народ с името българи, давал съвети на гърците и римляните как да се цивилизоват. Не мога да пренебрегна , а и не трябва, тюркоезичната етимология на ключови термини в двете цивилизации. И нека не забравяме, че думите аугусти и авгури се припокриват фонетично повече от добре с......огузи и огури.....
И така, Стецюк използва етнонима "българи" за народите и племената, оставените от които топоними се тълкуват и извеждат през чувашки език, НЕ ДРУГО.
Относно погребенията. Нещата са малко смесени. Едновременно има изгаряне на мъртъвците, използване на кургани за повторни погребения, плочни гробове и могилни погребения. Това не облекчава положението (нито за Волжка, нито за Дунавска България).......
Като еднозначно можем да твърдим, че и на двете места българите са дали името и културата си на всички останали народности.......и в крайна сметка са се асимилирали в тях.
Не бих се наел да защитя нацяло тезата, че всички скити са българи :). Племена.....наспорил господ :).
Незнайно защо обаче имам натрапчивото усещане, че войни и завладявания са се водили не между народите и племената, а между роднините от едни и същи управленски родове :).
Продължаваме да работим.
Нали :)?
цитирай
4. dobrodan - Сигурно се питаш защо чета и превеждам Стецюк тогава?
09.06.2021 22:49
Човекът има и много наистина добри и точни попадения, освен това дава богат избор от цитати на различни автори.
Кой и при какви обстоятелства би се досетил за звука rz :) измежду нас и ролята му за определяне на цели езикови клонове след няма и 1000 години?
Ами......никой. Щях да си блъскам главата и пак нямаше да знам какво е станало.
И защо римляните заменят Z с R към 4-ти век пр. н. е.?
Не знам дали е наистина така, но не мисля, че e станало от днес за утре.
"Явлението ротацизъм или замяната на фонемите z(s) с фонемата r, известно в латинския език от IV в. пр. н. е., е имало своето място и в някои западногермански езици (В. Г. Егоров, 1971, 25)."
В другото езиково семейство някъде по това време би следвало да се е появил зетацизъм.........
Или отначало се е минало през звука rz.......
цитирай
5. barin - Здравей, Добродане. За скитите има ...
13.06.2021 20:39
Здравей, Добродане. За скитите има спорни неща в историята. Помня, че 6 скитски царе имаха монети: Акроза, Тануза, Сариа(кос) и Канит. Датираха ги от II-I в. пр. Хр. Останалите двама не ги помня, а и ги няма в каталога ми за монети, защото така и не ги намерих навремето. В Балчик дори има хотел и заведение Акроза и човек с такъв прякор.
Поздраави!
цитирай
6. dobrodan - Благодаря, Барин.
13.06.2021 21:32
Първото име е затруднително. Останалите не са :).
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: dobrodan
Категория: История
Прочетен: 1042681
Постинги: 381
Коментари: 4984
Гласове: 4142
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031