Всяка година родителите на Мартин го водеха с влак до селото при баба му да прекара летните ваканции и го връщаха със същия влак в края на лятото.  
Един ден момчето казало на родителите си:  
„Вече съм голям. Мога ли просто да отида сам при баба ми? "  
След кратка дискусия, родителите приеха.  
Те стояха в очакване на влака да тръгне, сбогуваха се  със сина си и му  даваха някои последни съвети през прозореца, а Мартин повтаряше:
 "Знам! Казвали сте ми повече от хиляда пъти."
 Влакът беше на път да тръгне и баща му прошепна в ухото му:
 "Сине мой, ако се чувстваш зле или несигурен, това е за теб!".
  И той сложи нещо в джоба му. Мартин беше сам, седнал във влака, както искаше без родителите си за първи път.  
Възхищаваше  се на пейзажа от прозореца, около него непознати се бутаха и вдигаха много шум, на всяка спирка те влизаха и излизаха от вагона.  
Кондукторът на влака прави някои коментари за факта, че детето  е само. Друг го гледаше с тъжни очи. Мартин се чувстваше зле със всяка минута, която минаваше.  И започна да се страхува.  Наведе глава и се разплака.Чувстваше се уплашен и сам.  После си спомни как баща му сложи нещо в джоба му и треперещ търсеше онова, което му беше дал баща му. Той намери лист хартия, на който пишеше:
 "Сине мой, аз съм в последния вагон..."
   
*********

Това е животът, трябва да пуснем децата си, трябва да им се доверим. Но винаги трябва да сме в последния вагон, да гледаме, ако се страхуват или ако срещнат препятствия и не знаят какво да правят. Трябва да сме близо до тях, докато сме още живи, децата винаги се нуждаят от родителите си. Завинаги в последния вагон!