Зайко и първият сняг

Легнал Зайко сред гората
сладко да поспи в тревата.
Както кротичко си спял,
пухкав сняг го навалял.
В миг раздвижил той очички,
гледа: лъскави звездички —
пеперудки белокрили
цялата земя покрили!

Нямал Зайко и годинка,
сняг не виждал, ни снежинка,
та изглеждал му сега
като приказка снега…
Топличкото му кожухче
се покрило с бяло пухче.
Хукнал Зайо на игра
през голямата гора,

заешките му петички
като мънички шейнички
върху снежните звезди
вред оставили бразди.
Вятър късно в тишината
му прошепнал сред гората:
— Стига тича, Зайко, виж:
нощ е, трябва да поспиш!

Младен Исаев

Първи сняг

Драги ми Смехурко,
Баба Цоцолана вчера рано стана. И рано излезе. Малко време мина, при мене пристигна моята дружина.
— Бате Патилане! Снегът до колене! Сега ако кажеш, че няма да стане — нищо не разбираш! По-скоро на двора — всички ни на меко да фотографираш!
Изскочихме вънка. И на снега снехме нашите портрети. И всеки повтори, и всеки потрети. Вик и смях се дигна. И нова дружина след малко пристигна. Трите патиланки при нас закрещяха. Трите без покана в снега се простряха.
После стана Дана и викна високо:
— Патиланци верни, клетва да дадеме! Който тука влезе, няма да излезе, докато портрета в снега си не снеме!
— Прието, прието!
Най-напред козлето във снега навряхме. После Дебеланко на меко простряхме.
Дойдоха отвънка все отбор другари. Натръшкахме всички — кой когото свари. И те се разсмяха, и те закрещяха.
Ала тъкмо беше най-сладка играта, баба тежкокрака разтърси земята. От пътя извика:
— Чакай, да ви питам, кой ви тука свика! Само патиланци ей сега ще стане!
— Бягайте, другари, кой където свари! — успях аз да викна.
Но смел патиланец към мен се закани:
— Пръв изневеряваш, бате Патилане. Клетвата забравяш! Портретът на баба за кога оставяш?
— Бягай сега, бягай! — викнах отдалече. — Не знайш ли какво е баба да те хване! Бягайте юнашки! А портретът бабин — той сам ще си стане!
Както аз предрекох, тъкмо така стана. Хукна да ни гони баба Цоцолана. Ала се препъна, в снега се стовари. Като рак се пери. Не може да стане. На молба удари:
— Помощ, Патилане!
И аз се затекох, за ръка я хванах, но тя се не дига.
— Помощ, патиланци!
Цялата дружина на помощ пристига, за мене се хваща, юнашки напъва… Баба се поклаща. Вече се изправя. Но някак си мръдна нагоре ръката. Помислих: „Настава часът за отплата“. Пуснах се от баба. И на снега всички гърбом се прострехме. Хем портрети нови за спомен си снехме, хем и баба леко, без да щем, разсмехме. Та без бой се мина…
Хайде стига вече, драги ми Смехурко.
Поздрав най-сърдечен от моята славна и вярна дружина!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо

Ран Босилек