Клетката

Една жена била самотна. Страняла от хората или поне от тези, които не я разбирали, или не се стараели да я разберат. Поставила живота си в клетка, не позлатена, тесничка за широката й душа, но сигурна. Озлобили се хората:
- Излез от клетката, виж живота навън! Не те възприемаме в клетката. Ти трябва да летиш!

… Беше летяла. Беше извън клетка - някога. Толкова някога, че времето вече нямаше никакво значение. Беше щастлива, пишеше много красиви стихове, обичаха я, тя обичаше.

Някой обаче, в тъмното хвърли камък по птицата в полет.
Падна, счупи крила, зарови главата си в пясъка.
Едно малко момиченце намери полумъртвата птица и с много любов я стопли в шепичките си. Постави я в клетка, грижеше се всеки ден за нея, за да излекува раните й.

Днес птицата лети, но само насън.
Събужда се понякога със сълзи в очите и пясък в устата от поредното падане - дори насън.
На хората отговаря гордо и хладнокръвно:
- Моята същност е моята самота, в нея намирам свободата си.
А вие, като сте на свобода, общувате, събирате се помежду си, имате ли СВОБОДАТА да бъдете самите себе си?
Честни и искрени ли сте в отношенията си?
Всеотдайни и верни ли сте?

Понякога не получава отговори.

!8. 10. 2007 год.

А така позната...
_________________

Обичам Вини Вало! Благодаря ти!:)

Поздравления за постинга!
Желая ти хубава вечер!

както и нещата от реалния живот.
Животът ни се състои от сходства и от повторяемости...
:)))

Това е една полу-приказка полу-история, написана от мен преди време. В онези дълги октомврийски нощи, в които сякаш няма съмване... душата се стяга като в примка и в тъмното стене...
Случва се това понякога...