Една жена била самотна. Страняла от хората или поне от тези, които не я разбирали или не се стараели да я разберат. Поставила живота си в клетка, не позлатена, тесничка за широката й душа, но сигурна. Озлобили се хората:
- Излез от клетката, виж живота навън! Не те възприемаме в клетката. Ти трябва да летиш!

… Беше летяла. Беше извън клетка - някога. Толкова някога, че времето вече нямаше никакво значение. Беше щастлива, пишеше много красиви стихове, обичаха я, тя обичаше.

Някой обаче, в тъмното хвърли камък по птицата в полет.
Падна, счупи крилата си, зарови главата си в пясъка.
Едно малко момиченце намери полумъртвата птица, с много любов я стопли в шепичките си. Постави я в клетка, грижеше се всеки ден за нея, за да излекува раните й.

Днес птицата лети, но само насън.
Събужда се понякога със сълзи в очите и пясък в устата от поредното падане - дори насън.
На хората отговаря гордо и хладнокръвно:
- Моята същност е моята самота, в нея намирам свободата си.
А вие, като сте на свобода, общувате, събирате се помежду си, имате ли СВОБОДАТА да бъдете самите себе си? Честни и искрени ли сте в отношенията си? Всеотдайни и верни ли сте?

Понякога не чува отговори.

!8.10.2007год.

- Защо си сама? - ме запитват понякога.
За този въпрос си имам в запас
усмивка, шега уклончива, но тайната
не съм поверила на никого аз.

Защо съм сама? Не отваряй сърцето ми.
Загадъчен образ закотвен е там...

като че ли никога не можем да намерим истинска свобода, постоянно трябва да се съобразяваме, ограничаваме самите ние...иначе няма да ни приемат. На моменти може би се докосваме до свободата...незнам, поне се надявам...А понякога и незнаем какво да е правим тая свобода...така сме свикнали със оковите и клетките си, че мили ни стават дори...