Може би ви направи впечатление, че досега засегнах неща свързани предимно с науката, сякаш пренебрегвайки изкуството. Ще ми се да мотивирам това свое пренебрежение. Някога един уважаван от мен човек обичаше да повтаря:
Изкуството е хитростта на едни да живеят за сметка на глупостта на други.
Той имаше предвид уродливото съвременно изкуство. Например картини като тези на художника Джаксън Полок - една от главните фигури на абстрактния експресионизъм.
Изкуството е съществувало още от дълбока древност. Първоначално то е играело ролята на шифровано писмо, независимо дали се касае за рисунки или скулптури - елементи на храмове. Например ако се взрете в статуетки на Шива и на пръстовите позиции на хилядоръкия, при необходимата доза компетентност вие ще можете да "прочетете" удивителни неща за неговия танц и послания. Така стои въпросът и с даоското изкуство и живопис. Дори и с африканското изкуство и статуетки. Същото касае и цивилизациите на толтеките, маите и ацтеките. Днес единици имат културата да дешифрират подобно визуално писмо. Едва древните гърци се опитали да скъсат с това направление и сякаш екстрахирали изкуството от реалността. Наистина техните постижения са невероятни. Достатъчно е да ви припомня за скулптора Фидий, а също и за Праксител, равни на които днес просто не може да има. Разбира се Микеланджело сякаш възкресява древногръцкото и римско скулптурно изкуство, показвайки силата на ренесанса, а Роден дава надеждата, че може би най-хубавото от него ще оцелее. Но на тази надежда не й е съдено да просъществува дълго. Залезът на скулптурата е окончателен факт и в днешно време тя се е превърнала изцяло в символ на уродливостта, нещо, което не успя да преодолее, въпреки несъмнения си талант дори и един Хенри Мур.
С живописта, макар и по-усложнено, нещата стоят аналогично. Забелязва се пълен духовен упадък. Да не говорим пък за непоправимото израждане на музиката. Можем да приемем тезата, че изкуството се е развило самостоятелно, за да задоволи естетическия глад на човешката душа. Първоначално то е вървяло по стъпките на познанието и в този смисъл е било носител на позитивизъм. Знаем, че славните времена на философията се свързват с т.нар. натурфилософия на древните гърци, които са успели по чисто умозрително-логически път да открият съществуването на микросвета и например да предскажат атомите, а даже и някои елементарни частици. По онова време Изтокът също има своите мастити философи, достигнали до диалектиката преди Хераклит и поднесли я във форма, в която не е могъл да я облече дори Хегел. Затова в многотомното си съчинение "История на философията" той ги набеждава в наивност, сякаш за да омаловажи огромния им принос. Философията от онези славни времена може да се разглежда като локомотив, както за изкуството, така и за науката. Но постепенно познанието за земните неща се поизчерпи като главни направления и се пренасочи в детайлите. Както правилно отбелязва Кенет Кларк в своето знаменито произведение "Цивилизацията", намираме се пред прага на необозримия космос, за когото не знаем почти нищичко, но се поизмъкнахме от земните си пелени. В това именно той вижда причината за глобалния упадък и израждане на изкуството. Ако трябва да бъда докрай откровен - каквото и да се случи със съвременното изкуство, дори то да бъде напълно заличено от някакъв фактор Х, то това изкуство никак няма да ми липсва. Дори имам чувството, че ако то изчезне ще се почувствам значително по-добре и ще задишам с по-голяма лекота. Защото това изкуство извърши нещо феноменално. То обори само себе си и ми спести логическия труд аз да извърша това. Нещо което науката не ми спести.
Днес все по-плътно се доближаваме до онова, което наричат музика на сферите. Става дума за общуване между слънца и планети, а вероятно и между галактики и метагалактики, което се осъществява с помощта на грандиозна музика. Музика каквато не са успели да напишат дори титаните на това изкуство - Бах, Моцарт, Бетховен и пр. По-точно ще е, ако кажем, че тяхната музика, сравнена с тази на сферите, е като подрънкване на празни консерви по паважа, подмятани от силен вятър. Може би Бах е направил опит за първа и похвална, но доста неточна апроксимация на тази космическа музика. Тъй като съм я слушал, мога само да кажа, че след това са необходими часове, за да дойдеш на себе си. Все едно си излязъл извън тялото си и никак не ти се завръща обратно в него. Аз съм убеден, че тази небесна музика не е само музика сама по себе си. Тя е висш синтез с една надхармония, както съм убеден, че същото е валидно и за голямата поезия. Защото докосването до този свят на най-високи естетически ценности от Естетическото силово поле би могло да превърне човека от обикновена твар в Магьосник.
/следва/
