Жадувам те...
Като глътка вода сред пустиня..
Като лъч светлина
в среднощния мрак.
Като въгленче топло
в средата на лютата зима.
Копнея по тебе...
Но няма те, няма те пак!
Само спомен е ароматът
от прясно избръсната мъжка буза.
От онази целувка,
с която почти завоювах
частица от теб -
едно малко пространство
между ухото и брадичката
(не - не от устните -
твърде е ангажиращо...)
И страхът ти да не ме счупиш
ако стегнеш прегръдката...
Помниш ли как ти казах,
че не съм толкова крехка?

Всъщност, кого заблуждавам?
Теб или себе си?

Чуплива съм.
Почти усещам как се разпадам.

От необичане...