Четейки тези дни творчеството на Иван Вазов, реших да публикувам негови стихове, които не са така популярни, но мен ме развълнуваха.


ЗАВЕТ  
 
  Аз, синко мили, умирам,   смъртта си близо съзирам.   Чуй мойта воля, додето   ми йоще бие сърцето.       Не чакай, синко Иване,   след мен да найдеш имане,   да поменуваш баща си:   ти знайш, че бяхме сирмаси.       Не ти оставям дворове,   ни стадо сиви волове,   ни вдън ковчега паници   с пиндари, йоще с жълтици;       ни пълен житник със жито,   ни в изба буре честито,   да пиеш и поменуваш –   благатък ти да добруваш.       Но аз ти, синко, оставям,   в наследство тебе дарявам   таз само къща прогнила   и мойте пусти теглила.       И мойте мьки клетнишки,   и мойте сълзи, въздишки –   и твойта душа нек пати   туй, що изтегли баща ти!       Едно ти само не давам   и него не ти прощавам:   в тегло кат мене примирай –   но роб кат мен не умирай!     1875, декември 1


СВЕТЕТЕ, ТИХИ НЕБЕСА...           Светете, тихи небеса,   гори ти, утринно светило -   във всяка капчица роса   да блесне вашто лице мило!   И ти, светилник на светото,   на разума, и ти гори   и всяка съвест озари,   открий и пътя към доброто!

КЪМ ПОЕТА       Искаш ли да нямаш в нази   завистници и врази?   Мир желаеш ли? Тогази   бъди малък и пълзи.   Бъди низък, бъди сложен,   бъди като други сляп,   като червека нищожен   и като мухата слаб.   Завистта не ще те види   и пред нейната злина   твойта слабост ще ти биде   най-добрата здравина.       Но речеш ли да се вдигнеш   из праха ти бодър, смел,   но речеш ли ти да стигнеш   някоя по-горна цел –   о, тогава недоволни,   разбудени с яд свиреп,   всичките инстинкти долни   ще въстанат срещу теб.   Ръка братска, непритворна   няма кой да ти простре,   дума жежка, животворна   няма тебе да те сгрей.       И покритите омрази,   злоби, зависти, вражди   ще да кипнат, ах, тогази   глухо не в едни гърди.   Тия хора не прощават   благородний ти напор,   всякой твой успех и слава   взимат го за свой позор.   И духа ти да оборят,   стрелят хули, яд и смях,   дор нещастен да те сторят   и нищожен като тях.       Ти, поете млад, свенливи,   смелост имай, не се бой,   и над всички страсти диви   по-високо днеска стой!   Всичко, що те мъчи, пъне,   тебе прави чест сега,   розата, що няма тръне,   няма тя и миризма.   Знай, че тоз светлик небесен,   що го господ в теб тури,   никой людски удар бесен   днес не може го затри!       Срещу твойто име честно   те налитат... Ти мечтайш...   Тяхното е теб безвестно –   нито искай да го знайш!   Пей! Това се даде тебе,   други нека да ръмжът...   Всякой има своя жребий,   свойто място във светът.   Орел фърка в небесата,   славей търси пролетта,   бухал бяга в тъмнината,   а свинята във калта!     Букурещ

Благодаря ти за тези стихотворения на Ив. Вазов, Дидке! Те не са познати на голяма част от читателската публика, защото са от първите стихосбирки на автора /и единствените, писани преди Освобождението/ "Пряпорец и гусла", "Тъгите на България" и "Избавление". За второто стихотворение не съм сигурна - мисля, че съм го срещала и в по-късната стихосбирка "Гусла", първата, издадена след Освобождението. В този период Вазов е бил само на 25-30 години:)))
Поздрави и усмивки!

Личи си, че са написани от много млад човек. Звучат наивно, но правдиво. Прегръщам те!