Моето наказание:
разочарованието
да не си това, което пожелах
от дъното на цялото си същество.

Твоето:
никога повече
да не успееш да ме докоснеш
(не само физически,
но това задължително),
въпреки че
непрестанно ще се нуждаеш, но няма да можеш.
Да ме обичаш.
Както отчаяно искаш...


vbox7.com/play:76b584b0c0

А Тя ще си я изстрада... И така.

И така, животът продължава.
Естествено,
не същият и не по старому.
Но времето тече.
Като река. Понякога пресъхва,
напукана от жаждата,
в очакването на дъжда,
Друг път прелива силна и неукротима.
Околовръст прониква, и до най-дълбокото, залива.
Но винаги изтича в някаква посока.
Дори когато се опитваме да я затиснем във юмрука си -
успява да прелее между пръстите.
До вливането й -
оформена, осмислена и (иска ми се) чиста.
Във океан. От опит и уроци.
Блъскащ се в бреговете на бляновете и надеждите.
А после? После тръгва пак.
Във непрестанен, животворен и болезнено-прекрасен кръговрат...

Прегръщам си те, слънчице!
Това прозрение в твоя коментар може да се облече само с думи от лична опитност... :***

е преди всичко
точност.

за комплимент.
Благодаря! :)