Притча за жената и птичето

 Имало едно време едно птиче. То имало прекрасни криле и блестящи многоцветни пера. Същество, създадено да лети свободно и на воля в небето, да радва всеки, който го гледа.   Веднъж някаква жена видяла птичето и се влюбила в него. Наблюдавала полета му със зяпнала от удивление уста, сърцето й биело по-бързо, очите й блестели от вълнение. Помолила го да летят заедно и двамата се реели из небето в пълна хармония. Жената се радвала и възхищавала на птичето, обожавала го. И тогава й хрумнала следната мисъл: а ако то поиска да види далечните планини! Жената се изплашила. Изплашила се, че никога повече няма да изпита същото с друго птиче. И усетила завист, завиждала на птичето за способността му да лети. Почувствала се самотна.   И решила: „Ще заложа капан. Следващия път, когато птичето дойде, никога повече няма да отлети.“   Птичето, което също било влюбено, се върнало на другия ден, попаднало в капана и било затворено в клетка.   По цял ден жената гледала птичето. Пред нея бил обектът на любовта й и тя го показвала на приятелките си, които възкликвали: „Ти имаш всичко.“ Междувременно в нея започнала да настъпва странна промяна: тъй като вече притежавала птичето и нямало нужда да го завоюва, постепенно започнала да губи интерес към него. А птичето, което не можело да лети и да изразява радостта си от живота, посърнало, изгубило блясъка си, погрозняло и жената престанала да му обръща внимание, сещала се за него само когато трябвало да го нахрани и да се погрижи за клетката му.   Един прекрасен ден птичето умряло. Жената много се натъжила, непрекъснато мислела за него. Но не си спомняла за клетката, а само за деня, в който го бе видяла за пръв път да лети доволно сред облаците.   Ако тя се бе вгледала в себе си, щеше да открие, че онова, което най-много я бе развълнувало у птичето, е била свободата му, енергията на размахваните криле, а не физическата му красота.   Без птичето животът загубил за нея всякакъв смисъл и скоро смъртта почукала на вратата й: „Защо си дошла?“, попитала тя смъртта.   „За да можеш да летиш отново с него в небесата — отвърнала смъртта. -Ако го беше оставила да отлита и пак да се завръща, щеше още повече да го обичашъу и да му се възхищаваш; а сега се нуждаеш от мен, за да го срещнеш отново."

Тази уж изтъркана вече, даже от поетичност притча пак идва навреме, за да ни припомни че все по-често постъпваме точно така с най-обичаните ни хора, и роднини и приятели.
Сетих се че една книга започваше с притча, как когато едно дете всеки ден ходело в гората да се наслаждава на една вълшебно пееща птица, баща му един ден му показал и обяснил че това е просто един „Славей“. И от както детето знаело как се казва птицата и си я класифицирал в ума, спряло да се наслаждава на песента и.
Искам да кажа че ние затваряме любимите си неща в клетките на Ума си. Само с дефинирането им. А камо ли с безбройните незаслужени обиди обвинения, с които незаслужено се засипваме!
Благодаря ти за приказката Фея. :-)

Смисълът на живота е Свободата. Който я отнема, отнема и смисъла на живота...
Светли дни!