Притча за прошката

Живял едно време човек, който като му дошло времето, умрял. Огледал се и много се учудил. Тялото му лежало на леглото, а у него останала само една душа. Голичка, прозрачна и всичко се виждало като на длан. Разстроил се човека – без тяло станало някак си неприятно и неуютно. Всички мисли плавали в душата му като разноцветни рибки. Всичките му спомени лежали на дъното на душата му – взимай и разглеждай. Сред тези спомени имало красиви и хубави, такива, които ти е приятно да разгледаш. Но имало и такива, от които на самия човек да му стане страшно и противно. Опитал се да изхвърли от душата си лошите спомени, но не се получило. Тогава той се постарал да сложи отгоре по-симпатичните спомени. И тръгнал по определената му пътека.
Бог само погледнал човека и нищо не казал. Човекът решил, че Бог в бързината не е забелязал другите му спомени, зарадвал се и се отправил в рая, тъй като Бог не затворил вратите на рая пред него.
Минало време, трудно може да се каже колко, тъй като там, където попаднал човека, времето вървяло не както на Земята. И човекът се върнал назад, към Бога.
- Защо се върна? – попитал го Бог. – аз не ти затворих вратите на рая.
- Господи, не ми е добре в твоя рай. – казал човека. – Страхувам се да направя и крачка – малко е хубавото в моята душа и не може да се прикрият глупостите, които съм вършил. Страхувам се, че всички виждат колко съм лош.
- А какво искаш? – попитал Бог, доколкото той е творец на времето и има от него достатъчно, за да отговори на всеки.
- Ти си могъщ и милосърден, – казал човека. – Ти видя каква е душата ми, но не ме спря, когато се опитвах да скрия греховете си. Съжали ме, прибери от душата ми всичко лошо.
- Аз очаквах съвсем друга молба, – отговорил Бог. – Но ще направя това, което искаш.
И Бог взел от душата му всичко, от което се срамувал човека. Премахнал от паметта му предателствата и измените, страхливостта и подлостите, лъжите и клеветите, алчността и мързела. Но забравил за ненавистта, човекът забравил и за любовта, забравил за своите падения, забравил и за своите полети.
Душата стояла пред Бога празна – много по-празна от мига, когато човекът се появил на света.
Но Бог бил милосърден и върнал всичко обратно в душата.
И тогава човекът отново попитал:
- Какво да правя, Господи? Ако доброто и злото в мен са така преплетени, къде да ходя? В ада ли?
- Върни се в рая, – отговорил Творецът, – аз не съм създавал нищо друго освен рая, а ада ти го носиш в себе си.
И човекът се върнал в рая, но минало време и той отново застанал пред Бога.
- Господи! – казал човека. – Не ми е добре в твоя рай. Ти си могъщ и милосърден. Съжали ме и ми прости греховете.
- Аз очаквах съвсем друга молба, – отговорил Бог. – Но ще направя така, както искаш.
И Бог простил всичко, което човекът е извършил.
И човекът се върнал в рая.
Но минало време и той отново се върнал и застанал пред Бога.
- Какво искаш сега? – попитал Бог.
- Господи! – казал човекът. – Не ми е добре в твоя рай. Ти си всемогъщ и милосърден и ми прости. Но аз сам не мога да си простя. Помогни ми!
- Очаквах такава молба, – отговорил Бог. – Но това е камъкът, който не мога да помръдна.

НЕ ВИ ПРОЩАВАМ

Не ви прощавам за нищо господа,
за хубавата просешка тояга,
за дрипавата скъсана торба,
която елитът сръчно ни надяна!

Не ви прощавам за нощите без сън,
нали очите гладни не заспиват.
Не ви прощавам хаоса навън,
където ни насилват и убиват!

Не ви прощавам за лудите сред нас,
които са щастливи без причина,
усмихват се, говорят си на глас.
Не ви прощавам затова, че са мнозина!

Не ви прощавам за тия дето с вик
политат от високите етажи,
от бедността спасили се за миг,
размазвайки се долу на паважа!

Не ви прощавам за скъпите коли
и за откраднатите милиони,
за пищните ви мраморни дворци,
дори за наглостта да сте спокойни!

От името на нашия народ,
одрипавял и гладен, не ви прощавам!
А дали ще ви прости Бог?
Съмнявам се, дълбоко се съмнявам!

Никола Статков