За малките и големите неща, които научаваме от Негово Величество Животът

Какво научих?
Научих се да вярвам на инстиктите си. Като вълчица. На моите и на ничии други.
Научих се да не вярвам в думи. А само на дела. Последователни и с тежест.
Научих се на сила. Научих го, когато най-накрая приех, че слабостта не е порок, а просто най-трудната крачка за постигането й.
Научих се да ставам и да продължавам. Когато. Където. Просто защото.
Научих, че хората около теб са важни. Когато успееш да ги различиш. И разпознаеш качеството в тях.
Научих, че мечтите окриляват, когато не живееш само и единствено с тях. Противното би означавало бягство от самия себе си.
Научих, че е важно да виждаш и да живееш в реалността, дори когато е болезнена. Да не пестя пред себе си истината. Но без да я превръщам в драма.
Научих, че в любовта се дава преди да искаш да получиш. Клише, но факт.
Научих, че ако съумея в страданието да приложа дори и малко хумор, ще се изправя много по-лесно.
Научих, че трябва да внимателно да избирам принципите, в които да вярвам. Те могат да те затворят в клетка. Или да те издигнат до висините на орлите.
Научих се да се отдавам на емоциите си независимо от белезите. Отново. И отново. Това е единственият лек за раните.
Научих, че е истинско изкуство да не се съпротивлявам на живота. Но да се примиря с него би било падение.
Научих, че е важно да се боря да поддържам вечно жив пламъка на любопитсвото. Но без да го превръщам в безцелно клюкарстване.
Научих, че е важно да се уча. От всичко. Всеки. И по всяко време.
Научих го от себе си. От хората, които значат много и не значат нищо. Че дори и тази значимост е твърде относителна.
Научих, че когато имам всичко, всъщност нямам нищо. Защото тогавва има много за губене. И това парализира. Да се отпусна и просто да се радвам. Само тогава мога да събера Вселената в ръцете си.
Научих, че всичко е избор. Избор как да живея. Как да се трудя. Дали да остана вярна на онзи див инстикт. Дали да се усмихна широко, дори когато в душата ми е гръмнал бойлер.
И още много за научаване ще има. Колко точно не знам. Но пък знам, че ще бъда там – изправена, приемаща, отхвърляща, разплакана, засмяна, искаща, близка и далечна. Невъзможен път за извъряване. Но достоен за катерене.