И така, почти 4 месеца след първата ми проба на тази невероятна субстанция намираща се в десетки диворастящи гъби по целия свят, включително и в България, реших да се опитам да вербализирам приблизително 4те часа приповдигнато съзнание, до което се изкачих.

Със сигурност усещането не е толкова дълбоко и преобръщащо като екстракт от салвия например. Със сигурност обаче, усещането е в пъти по приятно от лсд. За мен пътуване с псилоцибин остава може би златната среда, с която бих искал да експериментирам. Супер чисти синтетични химии като лсд са изключитено потентни, факт. Цената, която човек заплаща като се подлага на пободен ментален миксер обаче, според мен е твърде висока. Пък едното идва от майката природа, а другото от някоя подземна лаборатория. Така погледнато, мисля че изборът за напред е доста лесен.

Всичко започна след „скоростна“ уговорка за еднодневно напускане на задушаващата София, потънала в гъста и непрогледна мъгла от дни наред. След кратка среща в центъра, част от групата се натоварихме в колата и отпрашихме към покрайнините на София да съберем последният присъстващ.

Инструкциите казваха, вечерята от предходният ден да бъде лека, а на другата сутрин да не се яде нищо по възможност. Колкото по-празен е стомахът, толкова по-силно и бързо настъпва ефекта. Онлайн наръчниците съветват човек да държи под ръка газирани и сладки напитки в слачай на паника. Твърди се, че иммено те, притъпяват ефекта много бързо и „свалят“ отлетелия.

Изпълних всички препоръки, до които се добрах. Бях си научил урока вече, пък и не ми се рискуваше с нещо подобно сред други хора. Гъбите бяха домашно култивирани от семейството кубенсис, такива дето не пускат спори дори, доста силен хибрид.

Реших да започна с гъбите още преди да сме напуснали София, ей така, за всеки случай да им дам повече време да подействат. Вкусът първоначално ми се стори като неутрален, а гъбите буквално се топяха в устата ми. След няколко минутно дъвкане, вкусът на меката каша стана сравнително горчив. Усещането как поглъщам тази мана беше невероятно. Като допълнение, оксидизираните феноли, които придават синкав цвят на „вените“ по гъбата си личаха ясно, сякаш нещо ми проговори и ми каза че това е кръвта на гъбата. От този момент нататък се научих да зачитам дори и тревичките. Има невероятна мистика около самата гъба, разбира се притъпеното човешко съзнание, никога не би обърнало сериозно внимание на нещо подобно.

Буквално 10 минути след като приключих с трите гъби започнах да чувствам как главата ми олеква. Спряхме да заредим на една бензиностанция на Цариградско и от този момент знаех, че се качих на ескалатора, настоих си антените, включих жицата...думи не стигат да се опише началото. Напълно новото чувство ме накара да бъда леко предпазлив заради хората около мен и се опитах да не придавам много важност на началото. Облегнах се назад и започнах да се наслаждавам. След още 10 минути ми се наложи да проведа един телефон разговор, в който се опитвах да обясна на последният спътник как да стигне до колата, а той не спираше да настоява да отидем и да го вземем от паркинга на неговият офис, който никой от нас не знаеше къде точно се намира. Трябваше да го убедя да си вдигне капризният задник и да намери колата на главната улица, а добавяйки вътрешното жужене и всички когнитивни „новости“ съпътстващи началото, меко казано се наострих от вътре и усетих солиден дискомфорт, предвид факта, че всичко това беше излишно. Самият разговор беше напълно безсмислен, ненужен и абсурден. Осъзнавах го още в момента когато говорех по телефона, но продължих да настоявам понеже всички в колата бучаха страшно много и в крайна сметка исках всичко да тръгне както трябва. След още 5мин вече състава беше пълен, аз самият не знаех къде се намирам. Потеглихме най-сетне.

Ясен блясък в съзнанието ми, тежка мисъл изплува – „ти знаеш ли с кой и къде отиваш точно?“; „Познаваш ли хората достатъчно добре, че да им се довериш в това състояние?“ Какзвам си какво пък, било е и по-зле. Сега в този ретроспективен момент си мисля, че никога не бих повторил тази грешка. Отърсвам тревожната мисъл с наивен детински интерес от това, което ми предстоеше.

Бяха минали няма и 30 минути от както изядох гъбите, а вече всичко придоби друга, непозната страна. Гледайки през прозореца на колата, виждах растенията край пътя в нова светлина. Вече не бяха просто плевели и храсти, те бяха живи, усещах че имат съзнание, чувствах, че вече мислех така, че да мога да ги разбера. Жуженето в главата ми се засили усезаемо. Започнах да плувам в нещо като плазма, която обгръщаше тялото ми, топлина лъхаше от всякъде. От тук насетне вече се качихме на магистралата и загубих идея/представа за времепрострнаството. Всичко беше слято. Гледах навън през цялото време с невероятно удивление и изумление. Скоро след като набрахме скорост, гнусната мъгла се разкъса и слънце ни огря от всички посоки. Това беше вълшебен момент, в който разбрах всичките разкази на Маккена и неговата теория за еволюцията на човека. Чистотата и яснотата, която човешкото зрение придобива под влиянието на псилоцибин е беожествено могъща. И до ден днешен се кълна, че виждах селските кучета, коне и други животни тичайки между дърветата от километри в околните села край пътя. Никога не съм имал такава яснота на зрението, беше невероятно. Предвид факта, че беше зима и дърветата нямаха листа, гората се виждаше в дълбочина и в пълната си зимна прелест. Бях смян от природата, от нашата майка Земя. Цялата тази съвършенност крепяща се на фин баланс, в следствие на милиони години еволюция, такава красота и висота, човека никога няма да може да създаде. Това беше и повратната точка, в която започнах да осъзнавам каква болка причиняваме на цялата тази еко-система. Взирах се и в зимно-синьото небе, тук там се мяркаха едни бледи и рехави облачета. Виждах атмосферта, която дишаме, усещах отровата в нея, която разпръскваме всеки ден. Силни чувства изплуваха в мен, натъжих се. Една тревожна мисъл ме връхлетя изневиделица – „саморегулация“; спомних си думите на един човек, според който действията на човека над майката земя няма да останат безнаказани. Потръпнах и с усилия прогоних мисълта.

Бях аз, но не съвсем. Усещах, че пробудих нещо неописуемо в себе си. Изиптвах неимоверна емпатия към всичко живо и неживо. Бях смирен до дълбините на душата си. Навярно първичен човешки инстинк се включи и издърпа една картина, която ми показваше как колата се разбива в мантинелата и главата ми се размазва в студеният метал. Не се смутих дори и аз миг. Кротко приех смъртта без никаква тревожност, дори видях какво е да умреш. Няма нищо страшно.

Навярно 1 час от началото, вече гъбите ме удариха с пълна сила. Плувам в етера, пренасям се от нашата вселена в друга, подобно на рибарска плувка на повърхността на спокойно езеро, ту потъваща надолу, ти изплуваща на повърхността. Звуците придобиха неописуем характер. Затварям очи – леле майко, не издържах и 10 секунди сигурно. Водовъртеж от сакрална геометрия в меки тонове на оранжево и червено. Измежду формите изплува женска фигура, трудно е да кажа дали беше женска наистина, но ми се стори като майка. Меко и нежно ме приканваше да пристъпя напред. Усмихнах се. Отворих очи и отново красотата на земята ме заслепи, какво чудо е живота и планета само. Гледам без дъх бързо преминаващият пейзаж от хълмове и планински върхове. Слънцето огрява всичко зад нас, показва ни посоката. Прекрасно е. Изведнъж придобивам невъобразими размери. Всички обекти ми се струват всякаш е неимоверно малки. Огромните дървета в гората ми изглеждат сякаш са тревички. Разумът в мен, човекът проговори. Егото си показа рогата, труден урок ми даде гъбата, поредното напомняне колко егоистични и лекомислине сме хората. Същевременно с това се прокрадва друга мисъл. Усещам вътрешен мир и баланс как могъществото на човешкото съзнание може да съжителствува в мир с околният свят. Всичко това звучи тривиално и банално, но в онзи момент ми се стори като божествената истина. Сякаш бях разтворил най-свещенната книга и четях от извора.

 Красотата, която пробуденият ум може да донесе на света е ценна и важна. Материалните блага са незначителни, има далеч по-важни неща от благополучието е просперитета на човека, истина и кауза, за която си струва да се бориш и разпространяваш.

Все още сме на пътя. Крайната точка е Карлуково и пещерата „Проходна“. Вече наближаваме. Слизаме от магистралата и нвлизаме в селцата. Пейзажът се променя, но всичко е все още толкова чуждо и интересно. Цари вътрешен мир в мен. Достигаме откритите рудници за мрамор преди карлуково. Вътрешността на земята ме смая, огромни симетрични късове бяха изтръгнати от нея. Огромни бели мраморни блокове лежаха край пътя. Стигаме Карлуково, шофьорът решава, че иска да си купи домашна ракия от селцето, в следствие на което, отбива в една малка уличка и започва да разпитва старите хора по улицата. Вглеждам се в лицата им. Виждам болка, лудост и измъченост. Лицата им придобиват гротески форми, приличат ми на същества, чиято кожа се свлича от лицата им. Очите им са почти кристално бели, замъглени, сякаш имат мрежа в очите си, нямат зъби, но същевременно изглеждат учудващо живи и бодри. Наблюдавам с интерес и смирение без да кажа дума. След кратът пазарлък един дядо казва, че има хубава гроздова и се отдалечи да донесе една бутилка. Всички решаваме да слезем и да се разтъпчем. Едвам излязох от колата, координацията ми е не съвсем на място. Заставам до един каменен зид до една къща и гледам красивото искърско дефиле в далечината, докато в двора на къщата един дядо се припича на слънце, заобиколен от сигурно 10 котки. Става ми много мило и драго. За жалост обаче, дядото с котките решава, че нещо не е наред и с учудващо пъргъв подскок се изстрелва към „зяпачите“. Започва да се провиква „какво има, какво зяпате?“. Трудно ми е да изрека каквато и да е дума, опитвам се да му кажа, че се любувам на гледката. Той сякаш изобщо не ме разбра и продължи да се наежва, подобно на куче пазещо къщата си. Явно хората там имат лош опит с посетителите на околните забележителности. Най малко, аз бях усмихнат през цялото време и повече от спокоен. Всичко това сякаш убягна на дядото. Подобно на другите срещнати и той имаше криво лице със същите характеристики като останалите хора в селото. Това по никакъв начин не ме притесни. В този момент човекът с ракията се появи и извика – „Нищо, нищо Стефане, момчета са дошли при мен ракия да им дам.“, след което ни каза елате насам, че той ще се разреве след малко. Почувствах се неимоверно тъжен за развоя на събитията. Исках да отида при дядото и да поговоря с него в двора, да погаля десетките котки щъкащи наоколо и да го даря с чиста човешка доброта и милосърдие. Все още съжалявам, че не се престраших. Къщата му беше с много интересна архитектура, сякаш беше най-хубавата в района, навярно е бил важен човек в миналото. Шофьора взе ракията и се качихме обратно по местата си.

За жалост от този момент нататък нещата започнаха да поемат по един не особено приятен път. Паркирали пред входа на „Проходна“, вече започвах да долавям бесовете на спътниците ми. Само аз и още един човек бяхме „на гъби“ и до този момент не бях обърнал особено внимание на околните. Достигайки целта си, явно и огромната зееща дупка отпред им приповдигнаха настроението. Сякаш долових нещо, което ме отблъсна от тях и реших да се спунса дирекно към пещарата без да ги чакам. Хич и не съжалих. Другият „нагъбен“ ме последва плахо, по-скоро чакайки другите.

С бавни и скромни стъпки започвам да се спускам в тази огромна кухина в земята. Трудно ми е да ходя и да се държа изправен, но правя усилие да продължа подпирайки се на камъните. Всеки, който е ходил там знае за какво могъщество става дума, самото място е умопомрачително, буди неимоверно преклонение. Спускайки се до входа виждам първата арка или овална вдлъбнатина. Погледа ми се заковава в гордният десен ъгъл на една кръгла форма. Започвам да разпознам лице от формата. Прилича на исполин от библейски времена, обкован от варовик, застинал завинаги като пазач на входа на пещерата. Тази мисъл едвам не ме пречупва, готов съм да се сгъна на земята и да не стана повече. Неимоверна тежест ме наляга, сякаш кит е паднал върху мен. Отдръпвам си погледа от лицето и застивам върху вдлъбнатината. Виждам различни форми да преливат по стените, сякаш скалата дишаше и някаква черна течност се движеше като влага по стените в успоредни линии към земята. След няколко секундно вглеждане всичко спира да се движи. Изумявам се какво се случва. На ръба съм да флипна от изумление, реалността, с която всичко това бива абсорбирано от съзнанието ми е неописуема. Чудя се дали мога да продължа напред още. Твърде голяма тежест има върху мен в момента. Спътниците ми се спускат и приближават, което ме накара да се размърдам. Ако бях останал още 1 минута там, сигурно щях да седна и да не стана с часове.

Спускането към същината на пещарата започна. С преклонение правя първите крачки. Смаян съм от невъобразимите размери. Сенки се движат по стените, различни звуци запълват съзнанието ми, чувствам, че губя контрол, но някак си удържам. Стигам до младо семейство, което си прави снимки насам натам. Поздравявам ги с усмивка, което леко ме успокоява. Този път не се вглеждам в лицата, не правя и контакт с очите, опсявам се какво бих видял.

С това ще приключа, защото следващото не е особено приятно за разказване и включва тръде лични моменти. Бъх подложен на хорската лудост и необуздана бяс. Наложи ми се да се справям с нагледно елементарни ситуации, които обаче ми тестваха психиката и контрола до краен предел. Беше ми изключително тежко и трудно. Станах свидетел на грозни сцени, буквална лудост, които ме отчаяха до някъде.

Излизайки от пещарата на връщане реших да ходя пеша през поляната до пътя. Там седнах на един хълм и се обърнах към залязващото слънце. Тази простичка маневра, почти ме накара да забравя трудностите от преди малко и ми върна спокойствието. Почувстах как топлите лъчи на слънцето ме галят по лицето, онова прикзно усещане се завърна, беше великолепно.

След всичко това, разбрах от първо лице, колко важно е да познаваш добре хората около теб когато вземаш субстранции имащи сериозен ефект върху възприятията. От друга страна съм доволен, че преодолях препятсвието и приех хората такива каквито са, без да ги съдя или изпитвам какъвто и да е негативизъм. Чувствата ми бяха и все още са чисти.

Осъзнах и колко силна връзка имам с приятелката ми. Доста често ми изникваше в съзнанието и с умиление и любов копнеех да бъде до мен и да изпита това, което изпитва и аз в момента. Умишлено пропуснах тези моменти, тъй като са твърде лични, но именно тя ме спаси след цялото премеждие в пещерата. Имахме искрен и сърдечен разговор, който ме докосна дълбоко. Беше блаженно и вдъхновяващо.

Пожелавам на всеки човек да мине през своята голгота и да се докосне до чистата светлина вътре в себе си. Да бъде отговорен за действията си и да не наранява нищо живо освен ако от това не зависи неговото оцеляване. Да дарява добро и любов на ближния и да милее за нашата майка земя.